Българчетата са на предпоследно място по способност да решават проблеми. Според последното образователно проучване PISA от 44 държави участници 15-годишните деца у нас са поставени на 43-то място. Резултатите ясно сочат, че учениците ни не са подготвени да приложат в живота получените в училище знания. В проучването PISA са участвали 2122-ма възпитаници на 186 училища, като оценяването е било компютърно базирано. В два модула от по 20 минути всяко дете е трябвало да реши определен брой задачи, като най-трудни за българчетата са се оказали тези със свободни отговори. Като например ситуацията на ученик, който си е забравил телефона и трябва да реши как да съобщи на приятелите си, че ще закъснее за среща. Друга задача пък е изобразявала карта с маршрути, а младежите е трябвало да изберат най-краткия път от точка А до точка Б. Най-трудна обаче се е оказала тази, изобразяваща анимация на роботизирана прахосмукачка, която се намира в стая с червени и жълти блокчета. Прахосмукачката се движи по определен модел, като може да се допира единствено до жълтите блокчета. Учениците е трябвало да отговорят на два въпроса, свързани с нея: какво прави тя, когато доближи червено блокче, и колко жълти блокчета ще бутне, ако завие надясно, а не наляво. Под 50% от българските ученици обаче са успели да отговорят на тези запитвания.
Красимир Калпаков, психолог: Каквото посеем, това жънемПричината нашите тийнейджъри да не са подготвени за живота се крие в самата методика на образование в българското училище. Години наред преподаването се върти в системата на ортодоксалните знания – математика, синтаксис и т.н. Но знанията трябва да бъдат използвани в живия живот. Да адаптират младите хора към изискванията и условията на живот. Връщаме се до онова Дарвиново прозрение, че не оцелява нито най-умният, нито най-силният, а най-адаптивният. Човешката психика е създадена така, че да адаптира потребностите на човека към заобикалящия го свят. Изхождайки от тази аксиома, правим извода, че образованието, което имат младите хора, не ги прави готови за живота, който ги очаква. Защо? Защото самите преподаватели не са готови да приведат ортодоксалността на знанията към емпиричността, тоест да се върви от теорията към практиката. В западното образование за една година може да се разгледа едно класическо произведение, но се търсят проекциите му в живота. Докато в българското образование има един обем от автори, които трябва да се прочетат, без да се тълкуват и без да се търси връзката им с живия живот. И примерът не е само с българската литература, но и с математиката, с физиката, с всички останали предмети. Емпиричността на познанията трябва на базата на опита да се съпреживее. Докато емоционално не се съпреживее едно познание, то не се усвоява от даден човек.Разбира се, не можем да виним само училището. Това, което е създадено на входа, това излиза на изхода. Трябва да се промени начинът на мислене на тези, от които зависи нещата да се променят – законодателят, ръководството на министерството на образованието. Всички те трябва да осъзнаят, че по този начин, с тези методики резултатът е разочароващ. Не можем да се сърдим, че сме получили такива резултати. На първо място трябва да признаем, че сме затънали безкрайно. На второ място – да търсим път, за да излезем от тази ситуация. Каквото посеем, това ще жънем. Ако има една работеща методика, ако има едни добре подготвени преподаватели, нещата ще са други. Защото навремето, преди 20 години, за учители следваха само онези хора, които не можеха да се реализират в други професии. И става така, че сега берем плодовете на една недомислица, която е създадена преди 20 – 25 години. Най-трудното нещо, както казваше Чудомир, е да си учител. Според него ако Господ иска да накаже някого, го прави учител. Да бъдеш педагог, е мисия.
Цвета Брестничка, асоциация „Родители”: Непрекъснато слагаме „патерици” на децата сиИзследването е поредното потвърждение на наблюдението, че съвременното училище изостава от нуждите на живота и затова се нуждае спешно от реформа. На първо място трябва да си кажем какви са целите на училището, да дискутираме защо изобщо изпращаме децата си там и какво очакваме те да научат. След това трябва да имаме яснота как постигаме тези цели и не на последно място финансово да бъде обезпечено тяхното постигане. Става дума за неща, които ние от асоциация „Родители”, от Национална мрежа за децата и неправителствени организации, работещи в сферата на образованието, сме говорили от години. Ако си дадем сметка, че в момента родителите на учениците са излезли от образователната система преди около 15 години например, виждаме, че нуждата да подготвим хората за живота, включително и за ролята им на родители, не се посреща от училището. Естествено е, че между родителите има много разлики като финансови възможности, социален статус, мотивация да насърчават децата си към образование и самостоятелност. Затова ролята на училището е да тушира тези разлики. Необходимо е да си дадем сметка дори как водим децата си на екскурзии и защо ги водим. Дали просто искаме да ги изведем от училището, или се стремим чрез това извеждане да научат нещо, дори чисто практически неща – как се купуват билети, как се използва градският транспорт, как да се ориентират в дадена среда. Тоест едно пътуване да е с ясно разписани образователни цели, така че да има по-голяма полза от това децата да сменят едно място с друго и само да се забавляват. Със сигурност ние като родители имаме задачата да подготвим подрастващата личност за самостоятелен живот. Това е основното, което трябва да направим като възрастни, за да може на 18 години насреща ни да има човек, който самостоятелно може да взема решения. Лошото е, че ние непрекъснато хвърляме огромни ресурси в това да наемаме „патерици” за децата си и в същото време не ги учим на самостоятелност. Това е нагласа, която от години битува в нашето общество. Например вместо да накараме детето само да учи, ние му наемаме частен учител, от който очакваме едва ли не да му налее наготово знания. Също така до 10-и клас ги водим с колата до училище и си ги прибираме, за да сме по-сигурни. Тоест несигурната среда наоколо ни прави свръхпротекционисти, което не е в интерес на децата.
Диян Стаматов, директор на 119-о СОУ: Не приемам, че учениците ни са неграмотниЧестно казано, аз за пореден път съм суперизненадан от тези резултати. Не може България да се нарежда пред Колумбия, а в същото време наши ученици да са на първите места в различни международни състезания и олимпиади. За съжаление, всяка година много българчета, които завършват средното си образование, напускат страната и стават прилични квалифицирани кадри в други страни. Не мога да приема, че нашите ученици са неграмотни, а в същото време те да се справят толкова добре на различни форуми. Нещо в интерпретацията на тези резултати не се прави както трябва. Когато преди време гледах практическите задачи на PIZA , видях, че те не са едно към едно като нашите тестове. Учениците ни не се подготвят по тези задачи или тестове, докато техните връстници в други страни работят точно за да се представят в изследването… Може би това е една от причините децата в другите страни да се представят малко по-добре. Малко ми е трудно да коментирам резултатите, защото наистина при мен се обучават ученици, които са на много високо ниво, а в същото време се твърди, че те са грамотни или не могат да се справят с практически задачи. Гледах в репортажи по телевизиите ученици, които не могат да си пуснат климатика или да си купят билет в метрото.Аз пък виждам точно обратното. Младежите боравят много по-добре с компютърните технологии, отколкото това правя аз. Това дали могат или не да си пуснат климатик, е едно много елементарно практическо умение. Може би става въпрос за деца от провинцията. Според мен това не са умения, които трябва да се учат в училище. Нашите учебници са доста сложни, много по-сложни от европейските и американските пособия. Затова, когато се правят годишните редакции, трябва да се използват задачи, които имат повече практическа насоченост, а не да се задълбава само в теорията.