Юсеф Лараж: Промяна се прави на цялата система, а не само с нови управляващи

Юсеф Лараж е директор на Гражданското училище за политически науки в Мароко, което си сътрудничи със Съвета на Европа и опитва да укрепи демократичните институции и политики и правата на жените и младите хора в страната. Той бе в България по покана на Българското училище за политика „Димитър Паница“ и с помощта на фондация „Америка за България“.

Кажете няколко думи за вашия личен опит в политиката, правозащитното дело и подготовката на неправителствения сектор в Мароко.

– Директор съм на Гражданското училище за политически науки, имам опит с работа в сектора за развитие на демокрацията и по-конкретно в засилване ролята на демократичното общество и защитата на човешките права. В този контекст от години работя за изграждането на сътрудничество между сектора на неправителствените организации и останалите публични институции, като целта е да задействаме например инициативи като борбата с бедността или да представяме алтернативи за засилване на защитата на правата на човека. Всичко това – под егидата на механизмите на ООН в Женева и най-вече на Съвета по правата на човека. Аз лично работя много повече в сферата на гражданското общество, но имам и добро взаимодействие с политическите играчи.

Вие сте юрист по образование, но не сте адвокат, как това помага в неправителствения сектор в една арабска страна?

-Трябва да се знае, че има една много важна социална мрежа, съставена от неправителствени организации, които осъществяват мониторинг и други дейности, за да стимулират напредъка на демократичните реформи в страната ни. Преди събитията, които се случиха в южната част на Средиземноморието, беше свършена много работа, благодарение на която успяхме да се справим с кризата, въпреки че все още не са налице всички съставни части на промяната.

Гражданското училище за политически науки беше създадено през 2013 г. благодарение на „Програма Юг“ на Съвета на Европа (за подпомагане на демократичните реформи в страните от Южното Средиземноморие, бел. ред.) със сътрудничеството на правителството и парламента на Мароко. Целта е да се подсилят демократичните реформи, особено в сектора на правосъдието, борбата с корупцията, парламентарните връзки между Мароко и Европейския съюз. Но също така и да стане възможно създаването на пространство за диалог и дебати между политици, синдикати, гражданско общество и т.н.

Отскоро си сътрудничите с Българското училище за политика?

Нашето училището играе важна роля в този диалог чрез обучението, което предлага. Сключването на споразумение за сътрудничество с Българското училище за политика за нас е възможност да почерпим от българския опит, натрупан през това десетилетие, особено в областта на взаимодействието с политическите партии и с младите парламентаристи, както и на методологията за работа. В тези насоки ще си сътрудничим.

За тази година вече си поставихме цели: първо, през юни ще организираме семинар в София, който ще събере заедно мароканци, тунизийци и българи, които ще разсъждават върху проблемите около взаимоотношенията между Севера и Юга. Второ, ще работим по методологичните въпроси, т.е. как да подобрим нашата образователна програма. И трето, имаме за цел развитието на работата и сътрудничеството Юг–Юг, най-вече със страните от Субсахарска Африка като Камерун, Бенин, Сенегал, където има проекти за такива училища.

Иначе казано, да използваме франкофонската мрежа, за да подпомогнем създаването на тези училища, които от своя страна да стимулират еволюцията на мисленето за проблемите на демокрацията и човешките права.

Това, което казвате, звучи леко екзотично за българската публика на фона на всички новини, които виждаме от Северна Африка – за военни, сблъсъци и кръв по площадите, а с вас си говорим за адвокати и граждански асоциации. Защо Мароко да е по-различно от останалите страни от региона?

– Динамиката на промяната е глобална и по принцип отразява гнева в обществото от определени проблеми в системите на публично управление. Това не засяга само държавите от Южното Средиземноморие, а малко или много всички – както видяхме от движения като „Окупирай Уолстрийт“, например.

Особеното на нашия регион е, че разочарованието не е само на икономическа и социална основа, но и на политическа, тъй като съществуващите политически системи не са развили демократични механизми, които да дадат на населението свободно пространство за изразяване. Вижте какво стана, когато режимите тръгнаха да падат – в Египет с опита на сина на Мубарак да наследи властта след 30-годишната диктатура на баща му, Либия – една затворена милитаризирана система, също така в Тунис, чиято система се характеризира с повсеместна корупция, и с Алжир, където военните доминират политическия живот въпреки милиардите долари, които получават от петрола.

В Мароко ние преживяхме един преход, един особен процес на демократизация, но също така имаше и климат на успокояване, най-вече със смяната на монарха през 1999 г., когато кралят почина и на власт дойде синът му. Може би ако все още бяхме под стария режим, съдбата ни щеше да е друга. Новият крал бързо разбра, че в интерес на страната е необходимо да се разрешат определени въпроси – икономически, политически, социални и т.н.

Но всичко, което е направено, трябва да отбележа, все още е в начален стадий. Именно затова младите излязоха на улицата и така възникна Движение 20 февруари – срещу корупцията, срещу лошото управление, срещу старите елити, които доминират политическия живот, срещу изключването на жените и на младите, срещу неспазването на човешките права. В нито един момент не е имало призиви срещу или оспорване на личността на краля.

Защо се получи така?

– Защото преди събитията от 2011 г. (Арабската пролет), още преди около 15 години, ние вече бяхме преживели един процес, който ни позволи да посрещнем тази криза по интелигентен начин. В началото на 90-те години бяха освободени редица политически затворници и беше създаден Съвет по правата на човека.

През 2003 г. имаше движение за национално помирение и за „преходно правосъдие“, което помогна на мароканците да обсъдят т.нар. Черни години на политически репресии. Това беше нещо като колективен израз на желанието да се върви напред, но да се гарантира стабилността на страната, тъй като нямаме богатствата на някои наши съседи – нямаме петрол или други природни ресурси, така че потенциала, който имаме, трябва да се управлява по интелигентен начин.

И въпреки това има нужда от още много усилия и трябва да се свърши още много работа, тъй като сме много назад в световните класации за прозрачност, образование, човешко развитие – а това са условия за съществено развитие. Така че трябва да се промени системата на управление, а не ръководството.

А какво се промени по време на т.нар. Арабска пролет?

– Всъщност, правителствената система вече претърпя известни трансформации – точно 10 дни след събитията от 20 февруари 2011 г., когато населението излезе на улиците в повече от 50 града с искания за социална справедливост, достойнство, равенство, работа и т.н. Кралят говори пред народа и каза „Ето, предлагам ви нов подход към управлението“. Този подход се оформи чрез новата конституция, в която имаше цял раздел за засилване правата и свободите на гражданите, преструктуриране на баланса между различните власти – особено между изпълнителната и законодателната.

Не можем да кажем, че с това си действие кралят е постигнал тази демокрация, която съществува при един парламентарен режим, при който властта е в ръцете на народа, изразяващ волята си чрез изборите за депутати, но все пак вече сме на половината път дотам. Нашата демокрация се основава на изборите, а властта се разделя между основните политически актьори – сред които парламента, правителството и институцията на монарха. Все още има сфери, в които има доста работа за вършене, но това, с което разполагаме днес като конституционна основа е интересна възможност да работим, сменяйки системата на управление и развивайки регионите.

Какво е предизвикателството днес?

– Предизвикателството сега е как да приложим на практика този заложен конституционен баланс между властите. Това съвсем не е лесно – с една избирателна система, която не позволява появата създаване на силно парламентарно мнозинство, с една съдебна система, която не е съвсем независима, с една административна система, която трябва да се промени изцяло, да се реформира из основи, с корупция, съществуваща в доста сфери.

Всички това е една огромна „работна площадка“. Днес политическите актьори, които се занимават с тези въпроси, защитават интересите си и монархията също играе роля в този процес. Затова ние успяхме да предотвратим такива сблъсъци, каквито се случиха в другите страни от региона. Но все още не сме спечелили тази борба. Предизвикателство е да съберем на едно място цялата си сериозност и една добра политическа воля и много диалог, за да можем да спечелим заедно като мароканци.

Промяната, за която говорите, се прави от хора. Кои са хората на промяната в Мароко? Мароканци, израснали в родината си и завършили марокански университети; млади хора, които не са толкова образовани, но искат промяна, или такива, които са завършили европейски или американски университети?

– Това са най-вече мароканци от Мароко. Те формират тази средна класа, която се стреми към много повече свободи, много повече достойнство и благоденствие. Но не можем да пренебрегнем и нуждите на по-бедните обществени слоеве – от 35 милиона население днес между 5 и 8 милиона живеят под прага на бедността. Това е огромно предизвикателство. Какво да направим, за да осигурим на тези хора достъп до работа, жилище, образование, здравеопазване?

Това на първо място искат мароканците и в същото време има силно настояване за по-големи обществени свободи, например за свобода на пресата, свобода на сдружаването, като цяло за свобода на изразяването. На този терен вече има постижения, осъществени след дълги години работа и борба, благодарение на мароканци, които живеят в Мароко, но и на такива, които са живели в чужбина.

Днес Мароко залага много и на елита – на мароканските студенти, които са в чужбина – в САЩ, Франция, Холандия и т.н. Създаден беше дори специален съвет, насочен към мароканците, живеещи в чужбина. Така че целият този потенциал играе роля в промяната. И както вече казах, все още не сме постигнали цялостна промяна, а сме спечелили само един етап – успяхме да преодолеем кризата и да избегнем срива на цялата система.

Днешните предизвикателства са да засилим доверието между обществените партньори, да създадем една прозрачна, отворена система, основана на свободата, която да позволи на младите, на жените, на неправителствените организации, на живите обществени сили да имат достъп до управлението, да играят роля в тази трансформация.

Последен въпрос, който европейците много обичат да задават като първи – за ислямизмът и имигрантите. Проблем, който, сигурен съм, вълнува не само европейците, но и вашата собствена страна.

– Ислямът съществува в Мароко от векове, а кралят има и религиозен статут като предводител на правоверните. И този религиозен статут има своята роля в позиционирането на монархията като елемент от равновесието в обществото.

Мароканците изповядват един отворен ислям, който приема другите, тъй като нашата история не е изтъкана само от ислямската религия, но и от други цивилизации и култури, съществували още преди исляма – например берберската, всички цивилизации от региона на Средиземноморието, африканските, еврейската, християнската и арабските култури. Цялата тази смес води дотам днес ние да изповядваме този отворен ислям.

Въпреки това, има гласове, които са повлияни от някои радикални течения на исляма. Как днес да институционализираме обществените отношения на базата на един закон, който приема всички хора в обществото – както тези, които вярват и практикуват исляма, така и тези, които не вярват и не са религиозни? Това също е сред въпросите за правото на личен избор и свободата на вярване и вероизповедание – свободи, които също трябва да извоюваме в бъдеще. Въпреки, че според конституцията държавната религия на Мароко е ислямът, тя също така е гарант за правото на всички мароканци да изповядват своята религия.

Но опасността е близко, тъй като недалеч от Сахел е базирана радикалната група „Ал Кайда“, видяхме също така какво се случи в Мали, също така след падането на режима на Кадафи почти навсякъде има оръжие. Това са предизвикателства както пред сигурността, така и пред установяването на една правова и свободна система.

Страната ви е транзитен канал за имигранти към Европа?

– Не е съвсем така – в един момент Мароко беше станало транзитно място за мигрантите, идващи от субсахарските страни и насочили се към Европа. Но от няколко години Мароко се превърна в страна, в която мигрантите се заселват и остават. Днес тук има хиляди африкански граждани, които са останали със своите жени и деца и търсят начин да легализират своя статут.

Така че от началото на тази година Мароко започна мащабна акция за регулиране на тяхното положение, за издаване на документи за пребиваване и т.н. Но и тук дейностите тепърва започват, все още има много проблеми за решаване – относно критериите, процедурите и т.н. Най-голямото предизвикателство е как в тази сфера да се спазват човешките права. Европа също се опитва да използва това като аргумент в преговорите си с Мароко.

Но Европа трябва също да поеме своята част от отговорността и да започне сериозен диалог с южните страни по въпроса. Всички знаем колко хора загинаха край Лампедуза и италианските закони, които не позволяват да им се оказва помощ. Така че Европа трябва да поеме своята отговорност.

Виждаме също така какво се случва в испанските анклави в Мароко…

– Именно. Според нас мароканската държава и европейските партньори трябва заедно да отговорят на този проблем. Най-напред, като започнат сериозен диалог за миграцията. Второ, като се ангажират за спазването на универсалните човешки права и на правилата на ООН, касаещи отношението към всички граждани, напуснали своите страни заради войни, глад или други проблеми.

Не трябва да оставяме този въпрос като коз, използван при икономически преговори, трябва да минем на нов етап. И смятам, че в Мароко вече сме постигнали достатъчна зрялост, която да ни позволи да се заемем с разрешаването на този въпрос. Това вече започна с регулирането на статута на имигрантите у нас и се надявам да продължи със следващи процедури и стъпки, които да ни позволят да гарантираме човешкото достойнство на тези хора.