Прокурорско разрешение за да се спаси човек!

Тримата младежи, които се изгубиха в Стара планина, но бяха открити три дена по-късно, са потресени от това, че ги питат кой ще плати сметката за издирването им. 

В интервю за bTV Виктор, Христо и Веселин обясниха, че са преживели истински ад в планината. Според тях обаче хората предпочитат да пресмятат човешкия живот в пари.

Майката на едно от момчетата – Дарина Димитрова, заяви, че ще отмине с мълчание темата за това кой ще плати спасителната акция на тримата. Тя каза, че не пожелава на никого да преживее това, което е изстрадала тя и близките на другите две момчета.

„Ако България е моята майка, защо тя трябва да се отнася към мен като мащеха? Аз давам всичко от себе си, а държавата иска да платя за живота на сина си“, заяви жената.

Тримата младежи казаха, че на три пъти видели хеликоптерите да минават над главите им. Махали с ръце, едното момче си свалило блузата и я развяло, но спасителите не ги забелязали. На два пъти делтапланери кръжали над тях.

Това обаче им дало допълнителни сили да продължат. Гледахме да се подкрепяме, да не се отчайваме, да се държим един за друг, споделиха момчетата. Описаха случилото се като ад, а единият от тях каза, че душата му е останала горе в планината. Младежите споделиха, че едва ли скоро ще предприемат подобен преход.

Тримата разказаха как точно са се загубили: „Целта ни беше да стигнем до Райското пръскало. Знаехме, че ще ни отнеме около 4-5 часа. Решихме, че ако не успеем да се върнем, ще спим в хижата. Разбрахме, че сме се загубили следобед. Пред нас не се виждаше нищо на 50 см разстояние. Беше невъзможно да се върнем. Видяхме един водопад и решихме, че това е Райското пръскало. Тръгнахме към него. Хубавото беше, че не се паникьосахме и не се карахме. Търсихме подслон. Нямаше начин да се върнем назад. Беше тъмно, камъните бяха хлъзгави, беше страшно.

Първоначално се обадихме на хижаря и той се опита да ни упъти. Ние бяхме много притеснени и не можахме да се разберем с него. Тогава се обадихме на тел. 112. Оттам ни казаха, че вечерта не може да излети хеликоптер и ни посъветваха да си намерим подслон и да запалим огън, да изчакаме до сутринта. Огън не можехме да запалим, защото всичко беше много мокро. Пестихме батериите на телефоните си, но трябваше да говорим с много институции. От тел. 112 ни обясниха, че не могат да ни проследят по клетката на мобилния телефон, защото се изисквало прокурорско разрешение.

Целта ни беше да вървим горе по хълмовете, за да бъдем забележими. Всички знаехме, че движението е спасение. Виждахме вертолети, което ни радваше страшно много. Хеликоптерите летяха буквално над главите ни. Ние махахме с ръце. Един от нас си съблече блузата и я размаха, но те не ни видяха. Три пъти видяхме хеликоптер и два пъти делтапланери. Правихме всичко възможно, което може да си го представите, че е сигнал. Искаме да благодарим на всички, които ни търсиха. През цялото време се поддържахме и подкрепяхме“.