Кой сваля българските правителства?

От няколко дни чета и слушам нефелните изречения на всевъзможни български политици, които се упражняват по темите „политическа криза“ и „предсрочни избори“. Тези хора наистина живеят в някакъв свой измислен свят. Май наистина си вярват, че огромната им интелектуална и политическа мощ е в състояние да сваля и качва правителства. Че е достатъчно едно малко тяхно движение, за да бъде прекроена по коренен начин обществено-политическата картина в страната. Истината, разбира се, няма нищо общо с представите на обсебените от идеята за собственото си величие бг-политици. Дали правителството ще падне, кога точно ще падне, кога ще има нови избори – това изобщо не зависи от тях. Отговорите на тези въпроси не се дават в София, а във Вашингтон, Брюксел и Москва.

Правителството ще си отиде, не защото ГЕРБ е постигнал някаква чутовна победа на евроизборите, не защото ДПС изведнъж е станала някаква свръхмощна организация или защото онази смешна петпартийна дясна коалиция е вкарала един евродепутат. Правителството ще си отиде, защото не се отказа от строежа на „Южен поток“. И от Вашингтон, и от Брюксел достатъчно ясно казаха на нашите управляващи, че могат да останат на власт само в случай, че сложат кръст на проекта. Е, нашите продължаваха да упорстват и сега съвсем естествено ще си заминат. Да, ние имаме полза от този газопровод, европейските държави също имат полза от него, най-малкото защото това е един допълнителен маршрут за доставка на газ, а и няма да сме така глупаво зависими от онези непредсказуеми украинци. Само че Вашингтон не мисли така. Във Вашингтон искат да ограничат колкото се може повече доставките на руски природен газ за Европа. Така ще постигнат с един удар три цели – ще минимизират влиянието на Русия, ще ни продават собствения си газ и ще увеличат неимоверно печалбите на компании, които ще почнат да дупчат цяла Европа в търсене на шистов газ.

Eто това е положението и никакви Местан, Станишев, Орешарски, Борисов, за по-дребния политпланктон да не говорим, нямат значение. Не те решават дали ще има избори или не. Решават го американските ни приятели, както и другите ни приятели от Еврокомисията, които са просто едно продължение на американската воля. Ето, сега почват да ни спират еврофондовете. Оставаше и да не ни ги спрат. Предполагам, сте обърнали внимание на факта, че колкото повече българските управляващи заявяват, че ще строим „Южен поток“, толкова повече нарушения откриват в Брюксел по европроектите. Бъдете сигурни, че ако бяхме стопирали проекта, европарите щяха да си текат безпроблемно. В случая изобщо не става дума за спазване на принципи и правила. Става дума за това, че ако слушкаш, ще ти позволят да управляваш, ако не слушкаш, ти спретват един майдан, една цветна революцийка и падаш от власт. Местни желаещи да участват в подобна бутафория, да се изживяват като революционери и говорители на гражданското общество винаги ще се намерят – било срещу заплащане, било от чиста глупост.

Няма смисъл да говорим за никакъв национален суверенитет. Кой ще управлява, какви политики ще се провеждат – всичко това го решават американските и брюкселските чиновници, а националната власт е просто един фигурант, на когото му е позволено единствено да надува бузи, опитвайки се да изглежда важен, като предводителя на дворянството Иполит Матвеевич. Между другото, не само в България е така. Подобна е ситуацията и в други европейски държави. И именно защото диктатът на Брюксел и Вашингтон върху тях става все по-безпардонен, националистически, евроскептични, крайно десни или радикално леви партии печелят все по-голяма популярност. Найджъл Фараж и Марин Льо Пен спечелиха евроизборите, защото много британци и французи искат да решават съдбата си сами, а не да я поверяват на някакви загладени, безлични евробюрократи, неизбрани от никого. В Гърция спечели радикално лявата „Сириза“, в Испания значителен успех постигна създадената само преди четири месеца лява партия „Подемос“, защото хората осъзнават, че налаганите от Брюксел политики на съкращаване на разходите, на орязвания на заплати и пенсии водят не до излизане от кризата, а до нейното задълбочаване. Политиката на остеритет спасява банките и доходите на елита, но води до все по-голямо обедняване на обикновените граждани. Докато чиновниците в лъскавите брюкселски офиси упражняват неразбираемия за непосветените евроговор и бдят да няма някъде по-голям бюджетен дефицит от заложения в техните формуляри, бомбата на неравенството цъка все по-заплашително. Детонацията е въпрос на време.

Петър Волгин, „Деконструкция“, БНР