Сякаш, че със сладост е пропита
полската разходка на деня,
лепнат слънчогледените пити,
ръсят по лицето му следа.
Драскат стръкчетата от коприва
и оставят огнени резки,
болката моментна си отива-
сладкото понякога горчи.
Трънчетата лакомо се впиват
в мекота на босите нозе,
в миг денят очите си присвива
и ги вади сръчно със ръце.
Само той ли сладостта усеща
и я търси, за да я опита,
че насладата е всяка среща,
сладкото понякога е скрито? …
Май, че не! Долавя странен звук
някъде в лазурното небе,
облаци от захарен памук