Слънчогледи натежали
сякаш мъничко тъгуват,
нещо някому са дали,
нещо имат да умуват?…
Шапки свели умърлушено,
прегорели в юлска жега.
А дали пък не са сгушени
в мъдра благост, тиха нега?…
Сред склонените чела
лятото жужи на сянка,
кусва си от сладостта
и унася се във дрямка
в пантомима от листа,
разказ с шепот артистичен
и аплауз на крила
на подслушващите птици.
Шапките листа оплитат,
притаено се любуват.
Ако някой ги попита-
Тихо! Лятото сънува.