Шокиращо твърдение: Хитлер имал база за летящи чинии под връх Ботев

Материал в днешния брой на „24 часа“, съчетаващ история и окултизъм, прави шокиращи разкрития. Хитлер имал база за летящи чинии под връх Ботев.

Публикуваме пълния материал без съкращения, снимките са подбрани от Нова Варна.

Пролетта на 1995-а. 70-годишен, добре изглеждащ човек влиза в музея в Троян. Разглежда експонатите, сетне настоява да се види с директора Тотю Тотевски. Въвеждат го при него и двамата повеждат разговор, при който посетителят демонстрира знания за изкуство, традиции, праистория. Представя се като г-н Колев.

“Не знам дали господин не бе личното му име – не разбрах тогава, а и не попитах”, разказва сега вече бившият директор. От дума на дума разговорът им стига до лемуро-атлантите и техните летателни апарати.

“В наши дни те са познати под името НЛО”, изрича гостът, а Тотевски го приема с насмешка. “Ще дойда идната седмица и ще ви покажа част от дневник, който ще промени мисленето ви”, отвръща Колев.

“Той наистина се върна след седмица и ми показа този дневник”, разказва Тотевски. В него прочел невероятния разказ на чичото на Колев за база на Хитлер за летящи чинии под връх Ботев. Дал обаче обет за мълчание 10 г. и едва през 2005 г. разкрил тайната пред местен вестник с надежда някой от близките на Колев да се обади. Сега пожела да говори и пред “24 часа”.

“Четете! Ако желаете, може да си водите бележки. Но без снимки и копия!” С тези думи тогава Колев му връчил стара ученическа тетрадка за 24 часа, през които музейният директор преписал най-интересното. След години прехвърлил съдържанието им на компютър.

Авторът на записките се представял така: “Името ми е Христофор Колев. Роден съм на 24 юни 1915 г. в Пловдив. Баща ми беше офицер. Голямата ми мечта беше да уча авиоинженерство и понеже имах възможност, се дипломирах в Германия, когато Райхът победоносно крачеше.

Завърших с отличие и ми предложиха да се включа в групата на проф. Летцер, която работеше за производителите на самолетите Me 262, Ju 52, FW 200.” Всички страници били номерирани с молив, но първите липсвали. Запазените започвали с №42.

“По-голяма част от дневника заемаха формули, чертежи и обяснения на български и немски. Явно бяха за специалисти, аз нищо не разбрах”, разказва Тотевски. На лист №67 само на български било записано: “На 21 февруари 1944 г. по телефона спешно ме извика проф. Летцер. Когато излязох на улицата, видях, че ме чакаше кола, в която учтиво ме поканиха да вляза.

Пътувахме около 2 часа и стигнахме до летище, за което аз, макар че знаех всичко за пистите край Берлин, дори не подозирах. В тъмното се открояваше двумоторен самолет, който подгряваше двигателите. Едновременно с моята кола пристигнаха още 3, от които слязоха проф. Летцер и колегите ми Ханс Дьопфер и Хелмут Алтенбург.”

По-нататък инж. Колев описвал посещение в подземен завод – един от многото по времето на Хитлер, пръснати из Европа. “Следващите редове ме втрещиха”, казва Тотевски.

Авиоинженерът описвал: “След многото проверки накрая влязохме в голямо хале със слабо осветени стени и таван. Край дълга маса стояха наведени няколко военни. С нашето влизане те се изправиха и сред тях се открои профилът на Хитлер. След общоприетия поздрав ние се наредихме около масата, като седнахме след фюрера.

Хитлер кимна на ген. Хохмайстер, директор на завода, с когото се познавахме от предишна съвместна работа, и той нареди да се запали осветлението. Бяхме в огромен хангар. Аз останах потресен. В средата на подземието видях това, за което бях подочувал, но в което никой не вярваше.

Това бе тя – тайнствената чиния, стъпила на 4 крака, с малък полусферичен непрозрачен купол. По ръба  мигаха жълти и червени светлини. Генералът натисна голям червен бутон до дясната си ръка и бягането на светлините се засили, докато се образува непрекъснат и ослепително ярък светещ кръг.

Куполът над хангара бавно се разтвори и миг след това апаратът чиния излетя вертикално с неописуема скорост. На около 3000 м увисна във въздуха, после рязко полетя настрани, отново увисна неподвижно и след броени мигове пак застана мълчаливо на 4-те си уродливо тънки крака, премигвайки като на игра със светлините си.

Сякаш нищо не беше се случило. Не чухме шум от двигатели, даже нямаше осезателно раздвижване на въздуха. “Тибет 3 а Х 44” – важно заключи ген. Хохмайстер. С леко стържене куполът се затваряше над нас. Нима са преодолели гравитацията, помислих за миг, но побързах да изгоня тази еретична мисъл.”

Запознаването със свръхсекретното оръжие на фюрера не е било случайно. Авиоинженерът от Пловдив знаел, че имало нареждане за включването на проф. Летцер и колегите му в проекта по създаването на база, каквито планът “Божествен огън” предвиждал да бъдат оборудвани на специално избрани места.

Едно от тях било на Балканите – връх Юмрукчал в България, преименуван през 1950 г. на връх Ботев. След няколко месеца подготовка групата, снабдена с най-модерна апаратура за навигация, кацнала с 4 транспортни самолета на летище Божурище.

“На 23 август 1944 г. бяхме на най-високия старопланински връх. Подготвихме базата на 1200 м западно от триангулачната точка. Северно от билото на около 250 м топографите бяха маркирали недълбока пещера, в която разположихме хранителния блок и резервите.

В случай на непредвидена опасност щяхме да взривим скалата над нея, добре заредена с експлозиви от сапьорите, за да погребем всичко – храна, оръжие, техника”, детайлно описал времето и разположението на базата българският инженер.

Според по-нататъшните му записки първото кацане в България на летателен апарат от серията “Тибет” било осъществено на 26 август в 2,15 ч. Последвали още 9. На 4 септември 1944 г. обаче станал инцидент. Инж. Колев разкривал още: “Обикновено “Тибет” престояваше на площадката за кацане между 4 и 12 минути. След това рязко отлиташе на юг или изток.

На 4-и, 10 минути след кацането, около 23 ч, базата бе нападната от няколко съветски изтребителя, които, кръжейки, започнаха бясна стрелба по апарата, навигационните системи, колите и всичко, което се движеше.

Видях как куршумите и снарядите на нападателите отскачат от корпуса на чинията, която излетя вертикално и се изгуби в небето. Всичко отмина за половин или една минута.”

От групата на проф. Летцер оцелял само Христофор Колев. По резервната радиостанция, скрита в пещерата, спешно била извикана помощ от Пловдив и докладвано в Берлин. След 2 дни базата била ликвидирана, а пещерата взривена. “И защо Хитлер не използва това свръхмощно оръжие във войната, остава тайна. Поне за мен”, пишел накрая инженерът.

При третата, последна среща на Тотевски с г-н Колев той научил повече за автора на записките. “Чичо ми неочаквано се върна в бащината ни къща. Няколко дни по-късно съветските окупационни войски влязоха в България. Той не излизаше от стаята и непрекъснато пишеше.

От баща си знам, че поискал да му намерят сигурен човек, по когото да изпрати бележките си на наша леля в Стара Загора, която беше омъжена за немеца Мюлер. В последния момент чичо откъснал първите 41 листа и старателно ги изгорил, а на отделен лист написал адрес в Турция, където тетрадката да бъде изпратена. Не знам защо това не е направено.

Като единствен наследник на леля Маргарита Мюлер десетилетия по-късно, ровейки се в семейните архиви, намерих чичовия дневник”, разказал Колев. По-нататъшната съдба на инж. Христофор Колев била неизвестна на племенника му. Една вечер леко облечен той излязъл от вкъщи и повече не се върнал.

Из квартала плъзнали слухове, че като немски възпитаник бил арестуван и разстрелян на брега на Марица. “За съжаление на съветските специалисти, които бяха изпратили спецчаст за неговото залавяне и изпращане в съответните изследователски центрове.

Нищо чудно и да е бил доставен, където трябва, за по-нататъшна работа по неговата специалност, а слухът за убийството му да е пуснат нарочно – за заблуда на когото трябва”, разказал г-н Колев.

Един важен въпрос не давал мира на музейния шеф – защо г-н Колев избрал тъкмо него, непознатия, за да му покаже дневника.

“Как непознат? Та нали във време оно ние бяхме добри приятели. Ти даже ме спаси да не се удавя в река Днепър. Помниш ли онзи дървен мост, който заедно с мен бе повлечен от мътните талази?”, отговорил мъжът. Тотевски бил смаян.

Такава случка наяве не бил преживявал, но предната нощ му се явил сън. В него той бил във вода до кръста, в далечината виждал разрушен мост – на него човек викал за помощ. Помогнал му така, както го разказал Колев.

“Допускам, че човекът имаше някакви свръхсетивни способности”, казва 67-годишният Тотевски. Никой от познатите му не смята, че е способен да съчини подобна история. Прокрадва се мнение, че може да е родена от мистичното въображение на г-н Колев. Но тогава защо е настоявал да бъде пазена в тайна 10 г., питат се запознати.

В Троян никой не е чувал за хитлеристка авиобаза под Юмрукчал. Но в съседния град Априлци, разположен в подножието на върха, 73-годишният краевед Григор Банев потвърждава, че нацистки войници са идвали в планината над града и местни хора случайно са открили базата им. А през август 1944 г. са видели зарево от експлозия.

“Въпросният дневник тогава съществуваше – държах го в ръцете си. Но спазих и второто си обещание да не правя снимки или копия. Затова сега няма с какво да удостоверя истинността на думите си.

Мисля обаче, че рано или късно този интересен документ трябва да излезе на бял свят”, убеден е бившият директор на музея. Той искрено се надява някой наследник на инж. Христофор Колев да е съхранил старата ученическа тетрадка и да я покаже на света.