Пет причини младите да не гласуват

Публичният свят у нас не е светът на младите – за политика и обществени дела говорят предимно хора над 40 г. Включително и от името на младежите. Дойдат ли избори обаче, всички партии се кълнат в младото поколение, а накрая се оказва, че пак са го изпуснали като избирател. Дали и на 5 октомври ще е така? Какви са причините младите да не гласуват?

1. Липсата на целенасочена и адекватна предизборна кампания спрямо младите избиратели.
В партиите битува негл. Липсата на целенасочена и адекватна предизборна кампания спрямо младите избиратели.асна маркетингова максима – “защо да се хвърлят излишни усилия за кампания сред младите, като те така и така не гласуват”. А смисълът на такава кампания е да идентифицираш потребностите на съответната общност и да предложиш адекватен политически продукт за тяхното удовлетворяване. Със сигурност основната потребност на младите в България не е да не гласуват. От друга страна, тази група изобщо не е хомогенна. Младите в столицата искат готини политици и морал, техните връстници в малките градове и в селата искат работа и заплати. Партиите обаче третират тази група като едно цяло и така, говорейки на всички, в крайна сметка не казват нищо на никого.

2. Липсата на адекватен политически продукт.
Всички партии декларират, че ще поставят т.нар. млади в центъра на своята кампания, но това не се случва. Във всички програми можем да прочетем предложения за младежки политики, но скъсаната символна връзка между партиите и останалата част от обществото прави невъзможна чуваемостта на тези предложения. Политическият език на миналото и вината доминира в дискурса на елитите, докато младите си говорят за перспективи и бъдеще. Проблемите се артикулират през погледа на партийните централи, а не през чувствителността на целевите групи. Комунистическо-антикомунистическия и русофило-русофобския свят, в който живеят голяма част от елитите, не е светът, в който живеят техните потенциални избиратели. Ако искат резултат, партиите трябва да се откажат от формално-административния подход в своите кампании и да започнат да разчитат на младите не само за лепене на плакати и предизборни масовки, а реално да ги включат в определянето на политиките и вземането на решения.

3. Културата на притежателския индивидуализъм.
Представителите най-вече на “градската младеж” са склонни да мислят за себе си през критериите на собствената си изключителност, която обикновено се разбира като консумация на престижни символи. С други думи – аз съм активен, защото е модерно. И затова ще се тагна от протестите, за да не ме помислят за задръстен. Протестите от лятото родиха едно ново “ние”, но и показаха, че то е главно функция на усещането за притежание на характеристики (красиви, умни, добре облечени и т.н.), които другите не притежават. И това беше главната причина ранобудните студенти да останат изолирани и неразбрани от своите колеги. Притежателският индивидуализъм превръща политическата активност от действие за постигане на общи цели в продукт за удовлетворение на индивидуални хедонистични потребности. За да накараш тази група да гласува, е необходимо да обясниш, че гласуването е “куул”.

4. Усещането за безполезност.
Липсата на социално-икономическа перспектива в малките населени места задълбочава културата на политически нихилизъм сред младите общности. “Нямаме работа и никой не се интересува от нас” се е превърнало в трайно разбиране за собствената позиция и роля в политическия процес. Политиката за тях е не просто далечна, а и враждебна територия. Потребността от социален смисъл много често се задоволява с потребление на чалга култура. Голяма част от тях ще оценят по достойнство снимка на полугол политически лидер с два шарана в ръце, но това няма да ги лиши от усещането, че са забравени. И ако нещо може да ги мотивира да гласуват, това са едни 30-50 лв.

5. Подмладяването на партиите.
Всички партии се кичат със свои младежки организации, подмладяват кандидатдепутатските листи и изобщо “дават път на младите”. Доминиращата политическа и организацонна култура обаче е такава, че позволява главно на един тип млади да навлязат в дебрите на голямата политика. Това обикновено са конформистки настроени кариеристи, които в името на партийния пост са готови да направят всякакви компромиси с принципи и ценности. И от пример за своите връстници те се превръщат в част от сивия политически пейзаж. Докато младежките партийни организации са просто банка с послушни кадри, с която само се симулира подмладяване и политическа промяна, младежкият вот за партиите ще е главно от доведени под строй жители на ромските квартали.

Анализът е публикуван първо  в „Труд“