Къдравата бяла роза
с порцелановия тен
стине в горделива поза
неизменно ден след ден.
Кипри се с бодлите остри
върху тънката снага,
даже от цветята прости
е извърнала глава.
Във ухание се къпе,
стил изискан парадира
и, че от парфюми скъпи
се прехвалва да разбира.
Но не е благополучна,
в пазвата таи тъга-
нещо й е много скучно
в мълчалива самота.
Глезено момиче цупи
в цветната градина устни,
сякаш иска да отчупи
клонката й, да я гушне.
Чувстваше, че си приличат
и прошепна му: „Вземи ме…”,
но защо ли безразлично
я момичето отмина?…