Халифат, ти роден наш

Кой стои зад “Ислямска държава” в Ирак и Сирия? Сбърканата политика на Запада или пък вездесъщите му интереси?

Имаше един човек с брада и бял тюрбан на главата. Олицетворение на световното зло. Казваше се Осама бен Ладен. Не знам обаче дали някой все още го помни, защото той умря много отдавна. През 2011 г. Когато цели три години не те показват по телевизиите и не пишат за теб по вестниците, всички те забравят. Колко тъжно! След повече от десетилетие вярна служба Бен Ладен бе пенсиониран по особено груб начин от позицията на световно плашило. Хвърлен зад борда. (В пряк и преносен смисъл.) Наследникът му Зауахири явно се оказа прекалено невзрачен, изнервящо колеблив, на моменти твърде мекушав и лишен от каквато и да било бойна харизма. Зад дебелите рамки на очилата си той изглежда повече като старомоден разказвач на приказки, отколкото като вдъхновител на главорезите по цял свят.

Затова и вече имаме по-млад и напорист кандидат за позицията “световна лошотия номер едно”. С всички медийни салтанати в туй кресло бе поставен да седне Абу Бакр ал Багдади – халифът на “Ислямска държава”. Както винаги и навсякъде по света (включително и в България), когато се появи някой нов силен на деня, всички започват да говорят. Питат се кой стои зад него и чий проект е той? Как е възможно бивш партиец, обичащ да рита топка в работно време, да стигне толкова високо в управлението и да се превърне в медийна звезда? Говоря за Багдади. Но във всички случаи подобни въпроси са закъснели с поне няколко години.

Историята на така наречената “Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ), от която се пръкна още по-така нареченият халифат не започва от тия дни, в които се търкулнаха двете отрязани американски глави.
Както всички знаят, през 2003 г. САЩ нахлуха в Ирак с два фалшиви мотива. Първият бе, че това е наложително от гледна точка на всеобхватната борба с тероризма, започнала след 11 септември 2001 г. Създадена и наложена бе илюзията, че след режима на талибаните в Афганистан гостоприемство на “Ал Кайда” вече оказват и иракските власти. Вторият мотив бе, че Саддам има оръжия за масово поразяване, а е близо и до създаването на своя атомна бомба.
И първото, и второто бяха най-откровени лъжи, но всички се убедиха в това чак когато слонът бе влязъл в стъкларския магазин.
“Ал Кайда” наистина се появи в Ирак, но чак след като американците свалиха Саддам, разпуснаха армията му и целия апарат за сигурност. Предадоха тотално властта в ръцете на шиитите, и то по един откровено нечестен и безскрупулен начин.
Така не оставиха никакъв друг шанс на сунитските шейхове, средния и висшия ешелон на партията “Баас” и разпъдените офицери на Саддам, освен да минат на вражески позиции. Уви, няма държава, направила повече за възхода на ИДИЛ, от САЩ.

И това все повече американски наблюдатели са склонни да признаят.
Както неотдавна “Уолстрийт джърнъл” отбеляза, част от висшето ръководство на ИДИЛ, включително и самият Абу Бакър ал Багдади са бивши баасисти, минали през центровете за задържане на американските окупационни войски. Двама от военните ръководители на халифата – Абу Али ал Анбари и Абу Муслим ал Туркмани, са били високопоставени офицери в армията на Саддам.
Пламенни баасисти навремето, които днес се придържат убедено към шериатското право с меч в ръка. Метаморфоза, която са преживели мнозина, преминали през американските центрове за задържане.
Всички помним онези “мили” фотографии, в които заловените иракчани бяха събличани голи, заплашвани с кучета, с увъртени около гениталиите електроди и чували на главите. Американски сержанти си играеха с тези унизени хора на човешки тетрис, принуждавайки ги да се катерят един върху друг.
Само в затвора, където е бил държан Багдади, са минали още 20 хил. души като него. Днес много от тях са в армията на халифата. Останалите са сирийци, чеченци, саудити, йеменци и всякакви други. Дори стотина американци има според контраразузнавателните служби на САЩ.

Освен това голяма част от фронта “Нусра” – най-злостните военни противници на режима на Башар Асад в Сирия – вече положи клетва за вярност към багдадския халиф. Тези бойци преминаха към редиците на ИДИЛ заедно с оръжието и парите, които им бяха предоставени от САЩ и техните съюзници в Европа и Персийския залив. Днес армията на Багдади почти няма нужда от външно спонсорство, защото разполага с достатъчно и най-разнообразни средста за финансиране и въоръжаване.

От рекет и конфискация на имущество през банкови офиси и рафинерии, превзети без бой. Но нека да не забравяме, че всички ние имаме акции в холдинга, наречен халифат.

Разбира се, някои страни са с по-голямо и солидно участие. България е със скромна дан в тези дела. Но все пак има.
Преди 2 г. тогавашният шеф на българската дипломация убедено твърдеше, че трябва да подпомагаме “умерената опозиция” срещу режима в Дамаск. Включително и с малко оръжие, купено и доставено през външни фирми посредници. Това бе американска идея. Обама даже поиска от Конгреса едни 500 млн. за тази цел. Само дето се оказа, че “умерени” бойци в Сирия всъщност няма и ние всички финансираме, подкрепяме и въоръжаваме бъдещите поданици на халиф Абу Бакр ал Багдади.

В случая няма как да прехвърлим вината за това на Иран или руснаците. Вярно е, че подкрепяният от тях режим в Сирия също участва във възхода на радикалните ислямисти. Но по чисто тактически причини. Отстъпвайки им територии по периферията на страната и отказвайки да ги бомбардира, правейки дори бизнес с тях на по-късен етап, Асад се възползва от случая, за да демонстрира на свои и чужди, че алтернативата на неговото управление е много по-лош вариант.

От друга страна, през последните 3 г. ИДИЛ никога не показа никакъв интерес да атакува американски цели! И изведнъж две отрязани американски глави за по-малко от месец – отговор на американските бомбардировки по позиции на халифата. Но всъщност кога американците чукнаха лекичко халифата? Когато бойците на Абу Бакр ал Багдади тръгнаха към териториите на кюрдите – едни от стратегическите партньори на САЩ в района. А кога халифатът реши да тръгне към кюрдите?
Малко след като те заговориха, че ще правят независима държава въпреки отреденото им от американците място. Може и да е само съвпадение. Но все пак е интересно съвпадение. Защото сега никой в Кюрдистан не говори за независима държава. Нормално е, в Ербил са притеснени дали бойците на халифата няма да се появят пак пред вратите им в най-скоро време.
Нещо като у нас в началото на 90-те. Искаш да почнеш независим частен бизнес и на другия ден идват мутритес бухалките.

Да се чудиш кой ти ги е изпратил. Разбира се, това звучи опростенчески, но американските бомбардировки по позиции на халифата изглеждаха само като нарочно, но не много силно шляпване през пръстите на своенравно детенце, което протяга ръчица към чужда паничка. Ако наистина искаха да бомбардират ИДИЛ, САЩ можеха да постигнат далеч по-големи успехи с военната и техническата мощ, с която разполагат.

Няма нужда да си експерт, за да ти направят впечатление някои неща. Дори тираджиите знаят на каква равна територия се е разпрострял халифатът. Хората на Багдади контролират едни шосета насред нищото. А в сирийската пустиня дори няма дюни, зад които да залегнеш. Няма джунгли, няма пещери. Равно каменисто поле. От сателитите се вижда дали имаш ключодържател в малкия си джоб.
Какво остава за конвои с хора и оръжие?! Рака в Сирия и Мосул в Ирак са най-големите населени места, в които административната и военна мощ на халифата се подвизава. Останалото са села и паланки. Никой не може да ме убеди, че няма как една група хайвани с калашници и миномети да бъде неутрализирана.

Мисля си, че дори след клането на двамата американски журналисти волята за такова противодействие е по-малка от явния интерес подобно зло да се шири на границите на няколко държави. Не бих се учудил ако бойците на халифата в един момент тръгнат на поход към свещените Мека и Медина. Защото има ли по-логично и изконно право от това един халиф, предводител на правоверните, да е и пазител на ислямските светини? Тогава саудитите ще помолят американците да ги спасят от тази зловредна напаст, разписвайки поредния чек с много нули.
Както стана заради Саддам през 1991 г. Тогава иракският диктатор беше лошото момче на света. Осама и Багдади още ги нямаше. Ако всичко това, на което сме свидетели през последните години в Близкия изток не е следствие на преследването на точно определени интереси, бих си помислил, че става дума за една ужасяващо сбъркана политика.

Автор: Георги Милков, „24 часа“