Следобед е. И кафето
в шепите слети ухае.
Лежерно премлясва морето
и за нещо си мечтае.
Проскърцва столчето сиво,
рибарят в шубата свит е,
месина блести закачливо,
улавя от запад лъчите.
Безмълвната буна въздиша
от тежестта на годините,
кратичко четиристишие
повтарят вълните сините.
И колко ръце се сплитат
тук, на старата буна,
гларусите прелитат
и тайната им разбулват.
Кафето така си изстива,
а слънцето пада ли, пада …
И става все по – красива
облачната наслада.