Вятър свири във улука,
сякаш медна е валдхорна
и дали от пълна скука
преобръща всичко в двора?
Дирижира с голи клони,
с тях почуква по стъклата,
те мълчат с очи притворени
на нощта във тъмнината.
Люлка сякаш е простира,
там виси, в ръкави влиза,
май че номер си избира,
като че му трябва риза.
Угодия не намира,
да вършее продължава,
ту листа накуп събира,
после пък ги разпилява.
А прозорецът намигна,
ококори се в почуда
и момичето надникна –
вятърът го е събудил.