Правителството на негласуващите

Покрай драмата кой и какво правителство ще направи, малцина анализатори обърнаха внимание на рекордно ниската избирателна активност на отминалите избори. Забележително изключение бяха “Неновините”, които своевременно съобщиха, че негласувалите са спечелили изборите и са заявили готовност да съставят правителство. За съжаление това изобщо не беше шега.

Отдавна е известно, че ходенето за гъби увеличава тежестта на всеки един купен глас, а този път негласуващите бяха толкова много, че ако методиката Хеър-Ниймайер можеше да раздели свободния и контролирания в самостоятелни райони, последният нямаше да има проблеми с мнозинството. Всичко това е добре известно от години.

Парадоксът, който като че ли никой не забелязва, е, че хората не гласуваха отново, въпреки месеците отдавна невиждана гражданска активност и при наличие на безпрецедентно разнообразие от партии с реален шанс “да влязат”: две нови леви партии покрай познатите социалисти, популярна и “автентична” десница, две патриотични формации, един чисто нов спасител, че и едни малки, но хиперактивни Зелени.

Обичайното обяснение, че “няма за кого” да се гласува, просто повече не върви. Две правителства (и един кмет) паднаха – ако не заради протестите, то поне във връзка с тях, но в момента в който хората получиха възможността (единствената възможност, която някога получават) да решат със собствени действия въпроса “Кой”, те си останаха вкъщи. Граждани, готови да се самозапалят, не липсват, но имаме остър дефицит на хора, готови на една кратка разходка в квартала в неделя следобед.

В тон с мантрата, че за всичко е виновна “системата”, и аз бих предложил да търсим обяснение на този парадокс в цялостната деградация на политическия процес през последните години. Обаче искам да наблегна на обратната връзка между двете.

Монетаризирането на част от вота има индиректно въздействие върху всички граждани. Самата възможност за платен вот – услужливо рекламирана със задължителни предупреждения в предизборните клипове – води до все по-широко разпространение на цинизма. Ако някъде някой ти дава пари да гласуваш, трябва да си много гламав да им гласуваш безплатно, нали? Малко преди последните избори един доста успешен бизнесмен съвсем сериозно заяви: “Аз никога няма да гласувам за по-малко от 20 бона”. Явно за доста хора проблемът изобщо не е в липсата на избор. Разочарованието от всички и пр., негласуването е въпрос на самооценка.

Обратната страна на тази нагласа е, че никой нормален човек не гласува безплатно, а още по-малко пък би си губил времето по протести, освен ако не е щедро платен. Ако приемаш някое политическо действие за такова, каквото е, в очите на средностатистическия българин си безнадеждно наивен. Когато еколозите протестират срещу поредния ски курорт, разбирачите знаят, че те са платени от Австрия и Швейцария, чиито алпийски курорти треперят от конкуренцията на Витоша (както се знае, от нея по-високо нема).

Когато същите хора протестират срещу шистовия газ, за всички е ясно, че са платени от Русия. Когато започнаха протестите срещу високите сметки за ток, привържениците на ГЕРБ бяха убедени, че те са организирани от БСП. Когато след изборите местата им се размениха и хората бяха отново на улицата, видни социалисти видяха парите на Сорос и тинк-танковете (даже и успяха научна обосновка на това безумие да намерят).

Проблемът е не че една или друга част на обществото не харесва някой протестиращ – в демокрацията такива разногласия са си съвсем в реда на нещата – проблемът е, че твърде голяма част от българските граждани изобщо не могат да приемат, че някой изобщо може да се главоболи с политически действия. Когато все пак виждаме такива хора и действия, отказваме да ги приемем като това, което са. Всякакво политическо действие става безмислено и невъзможно.

И все пак е абсурдно, че това се случва тъкмо когато протестите станаха толкова масови. След две години гражданска активност, невиждана от 1997-а насам (че и от преди нея, ако мерим продължителността, а не участниците), ударихме дъното на електоралната активност. Едно твърде вероятно обяснение е, че всички, които бяха на площадите в един или друг момент, на 5 октомври отидоха и до урните. Но тези, които си стояха вкъщи през цялото време – те победиха.

Поредните масови протести в Унгария, чийто премиер Виктор Орбан вече открито заявява, че работи за превръщането на страната в “нелиберална демокрация”, са повод да сравним упадъка на демокрацията на двете места. Не бих се наел да отсъдя къде положението е по-лошо, но една важна разлика, която се набива на очи, е, че Орбан прави каквото прави, защото унгарците гласуват за него. С каквото и правителство да осъмнем ние през следващите дни, за него няма да е гласувал никой, което е самата дефиниция на тиранията.

П.С. Докато пишех горния текст, из фейсбук се завъртя статия от разтревожен руснак, съвсем сериозно притеснен от въпроса ”Кой и защо е платил за хелоуин в България?” Явно на някои места не само политическите действия са станали невъзможни, но дори и за да се забавляват хората, трябва да им се плати.

автор: Веселин Паскалев, анализът е публикуван първо в „Труд“