със есенни обувки броди мракът,
невчесаните кичури клони са заплели,
дъждът тогава тихичко заплака.
Попи очите есенни с листи пожълтели
и ги захвърли жални на земята,
а дланите на вятъра мигом ги помели,
ликуват с болката им от сланата.
Студът увива шала си, потропва по тротоара,
със мрака колко много си приличат …
Запитва го случайно за повече цигари,
дори не пуши, просто е самичък.
Сега мълчи, но скоро ще го заговори,
чадър да имаше да го разпери …
Аха устата своя понечи да отвори,
но думи духовити не намери.
Събра листата жълти, онези от земята,
попили жално на дъжда сълзите,
опита се отново да ги вземе вятъра,
но мракът бързо в пазвата си скри ги.
Спогледаха се простичко и пак не си говорят,
но стана им усмихнато познанството,
дори и без чадъра, който да разтворят,
листата шушнеха във пазвата за тайнство.
автор: Мариела Русева
фотограф: Любомир Маринов – bulo