Осмели се да кажеш „КРАЙ”

Намираме си все повече работа, чувстваме се все по-неудовлетворени, непрекъснато изскача нещо друго – това са все симптоми на загиващата връзка.

Някак все успяваме да избягаме времето заедно. Защо обаче става така? Нали нещо ни е събрало? Нали нещо ни е привлякло един към друг? Защо става така, че в един момент вече не ни е приятно заедно и което е по-лошо, направо избягваме контактите и се чувстваме неловко, защото няма какво да си кажем един на друг? Кога и как се пропукват взаимоотношенията ни, за да стигнат от общ бряг до разделеното Червено море? По-интересното е, че въпреки че чувстваме, че пропастта между нас става все по-голяма, ние правим упорити опити да я прескочим – включваме се в съвместни терапии, обсъждаме проблемите си или просто стискаме зъби и търпим в името на нещо – деца, общо минало, спомени, евентуално общо бъдеще и т.н.

Похвално е, че се борим за това, което имаме. Въпросът е обаче:

Заслужава ли си това, което имаме, да се борим за него? Заслужава ли си агонията, през която преминаваме, при положение, че проблемът има разрешение и той е – да кажем „Край!”.

Всички обаче знаем, че няма по-трудно нещо от това да произнесеш „Край!”. Ако ти си този, който е загубил чувствата си, как да обясниш на човека, когото си обичал и който все още те обича, че нещата са се променили за теб? Да, би могъл да му кажеш, че ти не си достатъчно добър за него и че той заслужава нещо по-добро. Само че, знаете ли какво? Той не иска нещо по-добро. Той иска вас. Така, както ви е искал през цялото това време. И всякакви обяснения, че заслужава нещо по-добро, звучат банално и плоско.
Но… можеш ли да бъдеш с някого само от съжаление? Справедливо ли е това към него, а и към вас? И колко дълго може да продължи това?

Ако все още нямате деца, бихте ли желали те да отраснат в условия на студена война? А ако имате деца, мислите ли, че те не усещат, че нещо не е наред и не е страдат от това? Такъв модел на подражание ли искате да изградите у тях? Ако приемем, че не вие сте този, който е загубил чувствата си, но въпреки това сте нещастни във връзката си, защото партньорът ви подтиска нещо във вас, трябва ли вие да търпите това, само защото го обичате? Трябва ли да правите компромиси със себе си, с чувствата си и с бъдещето си? Заслужавате ли да живеете години, понесли бремето на една тежка връзка?

Наистина е трудно да кажеш: „Край!” Трудно е. Защото освен всичко останало затваряш и една страница в живота си, за да отвориш нова, на която няма написано нищо. На която тепърва започваш да пишеш, да търсиш вдъхновение и да изграждаш. Всяко начало е трудно, както и всеки край. Но със сигурност междинният период, в който ще сте сами, ще бъде по-кратък от мъчителното съвместно съществуване.

Затова, ако усещате, че не сте щастливи, осмелете се да направите голямата крачка и да кажете: „КРАЙ!”.