Виждам просто сложните неща,
простите до крайност усложнявам
и, когато ми намигне утринта,
не съзрявам, ала осъзнавам.
Мога всичко да пренаредя сама
не във времето, а по значимост,
не със знаци, символи, слова,
а със обновена обозримост.
И дали промяната е само засега
или мимолетна трансформация,
все във кривите огледала
търся правата интерпретация.
Затова ли виждам другите така
изкривени някак неуместно?
Имат ли виновност? Имам ли вина?
Кой обременен е по наследство?
После пак са прости сложните неща,
простите отново усложнявам,
но надеждата ми е във утринта
да осъзнавам и да помъдрявам.
фотограф: Любомир Маринов – bulo