България, свободата и духовното робство

Празнуваме 137 години свобода. Празнуваме началото на края. Краят на мъчителни години поробване. Какво спечелихме и какво загубихме от факта, че около 17 часа българско време на 3 март 1878 година е подписан Санстефанският мирен договор? Днес сме загубили Княжество България, но спечелихме блянове по санстефанското време. Българите получават всички онези територии от Видин, та чак до части от Албания и за ужас на македонците – почти цялата Македония. Радостта е кратка, защото няколко месеца по-късно, през лятото, Великите сили са решили, че няма да я бъде тая и целенасочено са разкъсали като вестник българската земя – благодарение на Берлинския договор. Останалата част от историята я знаете. Та ето затова договорът от Сан Стефано е момент с особено значение в историята ни. Описаното в него си остава онова, което сме имали, впоследствие са ни го изтръгнали от дланите и сега – през петнадесетата година от 21 век с въздишка мечтаем и изричаме: „ех, онова време, което няма да се повтори“.

Да се върнем в наши дни. Какъв е относителният дял на българските ученици, за които 3 март е просто неучебен ден? Свързват го с това, че е „много яко“, защото са във ваканция. Колко от родителите вместо да обръщат със замах чашите ракия (в общия случай), вечер сядат и просто запознават децата си със случилото се, четат им, гледат документални филми и по достъпен начин им пресъздават събитията? Защото очертаващата се тенденция е учебниците по история да станат по-вредни от наденичките и дори от кренвиршите. Чакайте сега и вас да попитам – а вие празнувате ли на 3 март? Знаете – както празнувате личните празници или Коледа? Приповдигнато настроение, празнични разходки (ама не в моловете), поднасяне на цветя на монументите на вечните българи, събиране на семейството около трапезата и т.н. Повечето се отчитат с трибагреник, висящ от терасата и споделяне на снимки в социалните мрежи (поне да се четеше и текстът, който ги придружава). Ще ме извините, но това е крайно недостатъчно. Днес трябва да се чуват гайди, да се чува народна музика, да си честитим с непознатите по улицата и ако има къде и с кого – да се хванем на едно хоро, та чак земята да се разтресе под стъпалата ни.

Ще кажете за гротескното ежедневие днес… То е отражение на родния манталитет! Та нали ние сме строители на живота си? Ние позволяваме да се случват несправедливости, да се случват и крадците, и лъжливите политици, и негодниците – отглеждаме си ги, възпитаваме ги и им позволяваме да бъдат все по-арогантни… Вдигни си главата, българино! Крещи! Бъди! Действай! Ако трябва пали, ако трябва руши. Дедите ти, българино, не са проливали кръвта си, за да живееш днес като куче. За да се отричаш от всичко. Вижте докъде я докарахме – Шипка тъне в мизерия, разруха и забрава. Пари за лъскави и снобарски джипове на депутатите има, но за чистачка на паметника няма?!?

Днес си странен, особен или да си го кажем направо – пълно ку-ку, ако предпочиташ стихотворение от Иван Вазов пред разходка сред житейския кич по кръчмите. Днес си успял мъж, ако караш еди каква си кола и водиш гаджета по „ВИП“ места. Днес си успяла жена, ако приличаш на нещо произведено в Китай. Това е масата. Но ако  имаш късмета да срещнеш хора, с които ентусиазирано можеш да разговаряш за Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Браилските бунтове, Априлското въстание и още, и още… Ти си щастливец! Защото тези хора са като еделвайс, но с разликата, че не са вписани в Червената книга на България.

Захари Стоянов пише: „… днешната наша свобода има безкрайно число мъченици – герои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща – чедото си и обратно.“

Научихме ли урока си? Изведохме ли поуки? Какво чакаме? Само един ден годишно ли си спомняме за онези мъже и жени, чиито кости и под пръстта крещят: „Да живее България“? Някои казват, че историята не се повтаря. Заблуда. Историята винаги се повтаря – тя просто се облича в дреха, подхождаща на променящите се епохи. Честит празник, българи!

Автор: Ася Асенова