Душата – кVрва@Aвторско мнение

„Единият се държеше мило, бащински дори, обсипваше ме с комплименти и внимание – обвиних го, че ме задушава, другият почти не ми обръщаше внимание, държеше се хладно, повишаваше ми тон, забраняваше ми разни неща.. Е, обичах го повече от себе си“…

Бързам да кажа, че надали книги като „50 нюанса сиво“ (и подобни) са причината за този тип мислене, тъй като този начин на мислене съществува доста отдавна. Книгата и особено филмът пропагандират по-скоро „НЕ на кифлите – ДА на домашното насилие“. Горецитираното признание, този тип мислене и възприемане на взаимоотношенията между половете се забелязва и при мъжете дори. Не е женски „принцип“. Мъжете почти винаги си дават зор с недостъпните жени. Не недостъпни в добрия смисъл на думата, визирам тези, при които недостъпността е фалшив характер и начин на поведение, с който целят да оплетат в мрежите си мъжете.  Да, има мъже, които харесват невинни, сладки жени, но повечето харесват тези дръпнатите, бягащите, незаинтересованите, недостъпните. Недостъпни- в този смисъл, че след като са дали „сигнал“ на мъжа, флиртували са с него, изведнъж започват да демонстрират незаинтересованост. Труднодостъпните жени ги теглят като магнит, повечето поне И жената, ако се „бута“ на мъжа не му е интересно, дори тя да е най-невероятната на света. Защото победата е по-сладка, ако е била трудна за спечелване. И ако не изпълнят целта си да те заинтригуват и поне за малко да си „техен“, им държи влага цял живот. И си в мислите им често, да не кажа постоянно… Май това е голям коз – да си недостъпен, стига да го използваш в точният момент.

 За жените обаче, интересен освен мъжа, който не е впечатлен от тях, е и „завързаният“ мъж. Да, този, който е в компания – когато мъжът е с приятелка или съпругата си на публично място получава доста повече женски погледи и внимание защото е на „каишка“.

Това ме кара да се замисля. Какво се случва с нас? С нас – хората. Не мъжете, не жените, а като цяло с хората и мисленето ни.

Явно обичаме емоционалния тормоз, не то си е направо тероризъм. Обичаме да ни е гадно и сложно. Така е по-интересно… Може би? Даа, бе, да… Да обичаш насилника си. Да те боли, но да обичаш болката. Странни животни сме. А уж е показателно какъв си ти самият, според човека до теб.. Да те влече това, което не те иска, да гониш и преследваш ненужното, като си вярваш, че ти е необходимо. Да обгръщаш с внимание незаинтересованите персони около теб,  да уважаваш, този който те тъпче..Не се обичаме, не си вярваме, както на самите нас, така и като отношение между хората или точно обратното – прекалено много се обичаме и заради това ничия друга любов не ни е достатъчна. Да се влюбиш  в човек, който си оплювал, защото има примерно повече от обичайните лоши пороци, неприемливо отношение и поведение. И да приемаш това?! Да не се бориш със себе си – за нищо. Унижават те, а  ги обичаш. Тъпчат те, а  им слугуваш. Да ти дават любов, а ти да я отблъскваш.. Защото не си готов да я приемеш или защото не я разбираш? Защото не вярваш в любовта или не си я изпитвал (или поне така твърдиш)? А уж хората били създадени да се обичат и да търсят любов и за всеки влак си имало пътник. Глупости. Ако „пътникът“ не е готов и милион влакове да има – все тая. Никъде няма да се „закачи“, камо ли да се „качи“.Търсим единствения/единствената, който да ни стигне за цял живот, обаче когато ни сервира света и сърцето си в краката ни, се чупим. Хващаме си палтенцето и да ни няма.. Що? Сигурно ни е природно заложено. Да сме сбъркани. Странно е…

Предлагат ни собствения си свят и няма гордост – всичко е любов, ценят те, ама ти не цениш. И не е достатъчно да кажеш „Благодаря за любовта“, а и да я даваш, да отвръщаш на любовта с любов. За да е кръговрат. Щото в живота всичко е кръговрат. Обаче – не… Не стига, че не я приемаш, дори я отблъскваш и унижаваш. И душата е к*рва, щото ти се дава всичко, ама на теб все нещо не ти стига. И искаш нещо различно. Искаш топла прегръдка, спокойствие, защита, но душата ти е к*рва и търси интересното и новото, необичайното дори. Някой, който да те употреби… в буквалния смисъл на думата. Да те съблече, изч*ка и захвърли, щото душата е к*рва. И ти да го гониш и търсиш и да не можеш да дишаш без него… Влюбваш се, защото си отритнат, а загърбваш човека , който дава всичко за теб. Без значение е дали си във връзка с него или в този момент те ухажва… Купуват ти цветя, бонбони, изпълняват ти капризите. Или тя приготвя вечеря, загрижена е за теб, обича те такъв какъвто си, съобразителна е… обаче това не се цени. Напротив, осквернява се, малтретира се, убива се… Превърна се в тенденция хората да не ценят добротата и заинтересоваността към тях, а напротив, търсят приключение (по принцип приключенията са хубаво нещо..по принцип обаче) и хора, които не виждат качествата им, не искат да ги разбират, не ги уважават дори. Не знам дали това е избиване на комплекси или… абе комплекс си е. Да искаш да се докажеш на някого, щото те е отблъснал. И да не приемаш, че си отблъснат, че даже се и влюбваш. Защо?? Защото чувството на сигурност и взаимност те плаши? Защото според теб,  да обичаш хората, които са до теб, всъщност е лесно? А ти не обичаш лесни неща?.. И полудяваш от любов към тези, които не изпълняват всяка твоя прищявка.. Или по-скоро се вманиачаваш.

Има един израз – „Не те еб*ват за 5 стотинки“, че докато не те еб*ват, ти се влюбваш. Когато си влюбен усещаш тръпка, по-скоро страст, стремеж, влюбването идва от главата, докато обичта е свята и идва от сърцето. И сякаш бягаме от обичането, бягаме от нормалните човешки взаимоотношения за да търсим някакви предизвикателства, някакви загубени каузи. Поставяме на пиедестал хората, на които не им пука за нас, обожаваме ги, докато те ехидно се подхилкват. И с право… Ако си с такъв мъж не получаваш цветя, внимание и душевна близост, а точно обратното. Ако си с такава жена не получаваш спокойствие и грижи. Той няма да те изпрати след нощна разходка, няма да попита как си, няма да го интересува дали си още болна, но…го желаеш. Тя няма да те посрещне топло след работа, няма да те погали нежно, няма да пита какво ти е, няма я интересува защо си замислен и си се умълчал, но ти тичаш след нея, та даже с изплезен език….

Да ни отблъскват ни е любимо. Знаеш, че не е за теб, че не е подходящ/а, обаче желанието е по-силно от теб. Тъпчем и плюем върху това, което някой е решил да ни дава – времето си, част от себе си, внимание, загриженост, преданост, заради новото,“недостижимото“. Този тип „любов“ и риск е много опасен. Това е грешното разбиране за чувства. Пренебрегваш някой, който те обича, заради риска. Залагаш всичко за нищо.И колкото и да обясняваме как търсим идеалния/ идеалната, дори и да ги срещнем, когато вътрешно ни е заложен хазартът, ги губим, защото винаги търсим още- още преживявания и още тръпка.Риск печели, риск губи. Но е жалко стойностни хора да тичат след боклуци…

И ако душата е к*рва, спасение няма, мисля…. И когато си вече на 40 год., осъзнал, че хазартът не е начин на живот, но е малко късно. Вариантите са  2 – или оставаш сам, но зад гърба ти са бурните млади години, уморен си и запъхтян от мнооогото спринтове, или си с някой тотално неподходящ, щото така са се стекли обстоятелствата… все пак ни е заложено да се размножаваме и да продължаваме човешкия род.

Грешното, интересното, несигурното е най-желано. Някакво извратено и повредено удоволствие е да не можеш да заспиш или случайно ако успееш – заспивайки и събуждайки се с цялата си енергия и мисли, насочени към някой, който не заслужава, някой който си играе с теб и храни егото си за твоя сметка. Не е правилно, не е редно, но го правим. Пренебрегваме себе си заради тях. Тъпо е. Променяме се заради тях. Безсмислено е и обикновено промяната е към лошо. Казват ни край, точка или не си мой тип, а нас ни влече към въпросния човек. За да привлечеш вниманието на някого в днешно време не трябва да му казваш, че го искаш, че го харесваш, а напротив – кажи му, че не те кефи … Действа като душевен афродизиак..явно. Край – е новото начало. Напук те преследват и не те „пускат“. Незаинтересован си – това е предизвикателство за тях. Това ги тегли повече към теб… Кръговратът на живота… на объркания живот…

Автор: Габриела Димкова