Взривовете на безотговорност – по-опасни от тези на боеприпасите

Добре дошли в държавата на тридневното чудо. Не, не сте се объркали – правилно сте разбрали. Тук всички трагедии и несправедливости взривяват новините и обществото, изживяват своя тридневен миг на слава и се забравят… Забравят се, докато не се повторят. И така отначало. И отново. И пак отначало.

Точно преди седем дни се взриви завод за боеприпаси край Сопот. Не, не изживявате дежавю. Същото се случи преди около шест месеца в Горни Лом. Там, за съжаление имаше жертви, прекалено много жертви, от които останаха само прах и снимки в семейните албуми. Съжалявам, че ще го заявя – след някой друг месец, някой друг склад или завод ще гръмне. Не, нямам пророчески таланти. Просто е неизбежно. Защото на тези места законите се нарушават по няколко пъти на час. Но органите, отговарящи за това са с лепенка на устата и въжета на ръцете – защото гушкат по някой друг лев (сериозни суми) от собствениците за така наречения „чадър“, сиреч никой да не ги закача…

Инцидентът от миналата седмица дори не успя да изживее докрай своята медийна и обществена слава. Бързо, бързо се забрави – за по-малко от гарантираните три дни. Защото нямаше жертви и слава Богу (да не намесваме Бог, защото от нас самите дори той не може да ни спаси). Но ако имаше загинали, статии и репортажи щяха да се въртят още поне три дни по медиите. Да се излъчва директно плачът на семействата и по лешоядски да се търси проклетата тридневна слава. От друга страна медиите задават въпроси. И тези въпроси ви се струват винаги едни и същи, просто защото хората, от които зависят и отговорите, и надзорните действия относно боеприпасните производства и съхранения са безхаберници! Ако не бяха, нямаше минимум веднъж годишно да се взривяват складове някъде в страната.

Друг взрив в същия завод в Иганово имаше и по-рано през 2012г. Кой помни? И защо да помни? Какво се промени оттогава? Аз ли да кажа голямото нищо или то вече кънти в ушите ви? България е завод за боеприпаси, управляван от безотговорници. А те са такива, защото ние им позволяваме. Защото ролите на „изискващ-изпълняващ“ и “работник-работодател“ са разменени.

За изминалата и предходна 2014г. на територията на България има четири взрива в различни заводи. Не помните? Приемливо е – все пак живеем в страната на тридневното чудо. Какво се промени след всеки един гръм и погребение? Нищо. Какви мерки бяха предприети? Никакви. Кой пое отговорността? Никой. Колко е тъжно и безсмислено… И аз знам, че докато четете и вие тайничко се молите никой близък, приятел или любим да не попада на тези места, в тези складове, цехове и заводи…

Имам въпроси, ама много въпроси имам! Обаче, питам ви – има ли смисъл да ги задавам на когото и да е? Има ли? След като вместо адекватни отговори е ясно – ще получа увъртания, популизъм, традиционното прехвърляне на вината и някоя друга засукана реплика стил Царя или Лютви Местан? Има ли смисъл, когато обикновените граждани на страната си гледат живота на битово ниво – да изкарат пари за масата, за да стоят на масата, да заспят на масата, да паднат от масата и прочие… Нали няма намесен никой техен близък? Ама онези хора, които умират без време и по ужасяващ начин също са граждани на тая страна… Българи! Дори гняв не ни остана на нас – масата, обикновените хора. Не казвам общество, защото не съм наясно има ли то почва у нас. Нас няма да ни убият взривовете, няма да умрем от пламъците – а от собствените си апатия и безотговорност. И от арогантното отношение на лицата, които се предполага, че би трябвало да понесат отговорността, ако живеехме в нормална държава.

И пак стигаме до премятаното като дъвка през устите ни прозрение – ами държавата сме си ние. Ние, които плащаме данъци. Ние, които работим. Ние, които плащаме всичко – и в прекия и преносен смисъл. Ние, които биваме транспортирани с линейки отпреди минимум 20 години. А онези, които си сменят служебните джипове и лимузини през 2 години? Нямаме самочувствието да изискваме, нямаме отговорността да търсим адекватни действия от най-ниските до най-високите равнища на било то частно, било то държавно управление. Задаващите правилните въпроси биват заливани със сярна киселина. Предприемащите правилни стъпки, биват уволнявани от работа. И аз вече не съм сигурна – в 2015-та година ли живеем наистина?

Днес сме щастливи, че след огъня миналата събота не се налага да отброяваме 40 дни за умрелите. Държавата е щастлива, че не трябва да се изплащат обезщетения за загинали. И така до следващия склад, завод и пламъци. Защото това е България. Тук не се учим от грешките. Не изискваме, а държавният апарат е счупен и няма кой да го поправи.

Добре сте дошли в страната на тридневното чудо. Тук жалим за трагедиите, но три дни, не повече… И така отначало. И отново. И пак отначало. Но само от нас зависи дали такива ще си останем и за в бъдеще. От нас! И от никой ръководител, управител, директор, военен, политик или министър.

Автор: Ася Асенова