Трудности в намирането на секс и любов след 33

Средствата за масова комуникация напредват, а човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни

Попадна ми една интересна книга от Мишел Уелбек – “По-широко поле за борбата”. Това е роман, в който се разказва за любовните неблагополучия на един 30-годишен французин от Париж, а и на неговия 28-годишен колега Рафаел, пипе novinar.bg

Нарочно сложих в заглавието 33 – защото у нас народът е казал – стигнеш ли до 33 или се жени, или се калугери. Преди да се спра на книгата, ще кажа, че в България има много – и ергени, и моми, които станали на 35 или 40 години, а и на 45 трудно могат да си намерят партньор за секс и за брак. Кой е виновен, защо се получава така?

Първо нека се върнем на “добрите стари времена” и на еволюцията. В началото на нашето съвременно летоброене, преди две хиляди години, средната продължителност на човешкия живот е била около 40 години. При мъжа той е протичал приблизително така: Ражда се, на около 14 години го дават да стане чирак и да помага някъде за да изучи занаят. След това на 18 г. го женят, създава 2-3 деца, отглежда ги и на 40 години се сбогува с този свят. Сегашното образование (основно и средно) трае 13 години и човек нищо практическо не научава. Следват 5-6 години висше и докато се обърне човек, е на 25 (и мъжът, и жената). После малко кариера – и ето ти 30 години.

Но, да се върнем на книгата. Издадена във Франция през 1994 г., тя се появява у нас през 2013-а. Главният герой скоро е навършил 30, висшист, среден кадър, анализатор програмист със заплата 2,5 пъти над минималната. Както пише авторът: “…това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията… Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус.

В сексуално отношение успехът ми не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените… за тях съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължаване на връзка. Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех.“ Авторът дава интересна мисъл за напредъка на цивилизацията: “Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите ни се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот.”

Героят ни се среща по служба с чиновничка от министерството на земеделието Катрин Льошардоа: “На 25 години е, има диплома за средно образование, развалени предни зъби.” Тя му казва, че: “Париж бил отвратителен град, хората не се срещали, дори не се интересували от работата си, всичко било повърхностно, всеки се прибирал у дома си в шест, пък дали си е свършил работата – на никого не му пука… В Париж можело и да пукнеш на улицата, но но никого не му дремело. В родния й край, в областта Беарн, не било така. Всеки уикенд си ходела в родния край, а вечер посещавала курсове в националната консерватория по изкуствата и занаятите, за да си подобряла положението

След три години може би щяла да вземе диплома за инженер… Да, не било лесно, но тя не се бояла от работата. Вечер често работела до полунощ в гарсониерата си, за да си напише домашните. Така или иначе в живота човек трябвало да се бори, за да постигне нещо – винаги била смятала така. Героят си мисли: “Наистина не е много хубава. Бог определено не е бил много добър към нея…Тя видимо е решена всичко да организира, всичко да ръководи…”

Още един щрих към бититето на главния герой: “Обикновено през уикендите не се срещам с никого. Стоя вкъщи, подреждам си нещата и тихо се депресирам.” Среща се с негов приятел, който му говори за сексуалността: “Според него мнимият интерес на нашето общество към еротиката (чрез рекламата, списанията, изобщо медиите) е абсолютно фалшив.

На повечето хора всъщност им е писнало от тази тема, но се преструват, че я харесват поради някакво странно лицемерие с обратен знак. Заговаря за дисертацията си: “Нашата цивилизация – казва той – страда от изтощение на жизнените сили. По времето на Луи ХІV, когато хората са имали силно желание за живот, официалната култура поставяла ударението върху отричането от удоволствията и плътта, настойчиво повтаряла, че светският живот дава само несъвършена радост, че Бог е единственият извор на щастие. Днес – продължава той – такъв начин на говорене не би бил толериран

Имаме нужда от приключения и еротика, защото обичаме да повтаряме, че животът е прекрасен и възбуждащ, но, разбира се, сами се съмняваме в това.”
Авторът ни запознава с един негов колега програмист и вижданията му: “Той казваше – и в известен смисъл си вярваше, – че повишаването на потока от информация в обществото само по себе си е нещо добро.

Че свободата не е нищо друго освен възможност за установяване на разнообразни връзки между индивиди, проекти, органи, служби. Според него максималната свобода се състояла в максимален брой възможности за избор. Служейки си с метафора, заето от физиката на твърдото тяло, той наричаше тези възможности за избор “степени на свобода”… Що се отнасяше до самия него, прословутите степени на свобода се състояха в това да избира вечерята си по Минител (…услуга, която осигуряваше доставки по домовете на топли ястия…)…бях убеден, че е девствен.”

Като се отдава на абстрактни размишления за любовта и секса, авторът заключава: “Абе бях млад и се забавлявах. Всичко това беше преди Вероник, в доброто старо време. Помня, че на седемнайсетгодишна възраст, когато изразявах противоречиво объркани мнения за света, една петдесетина годишна жена, която бях срещнал във вагон-ресторант, ми каза: “Ще видите, когато човек започне да остарява, нещата стават много прости“. Колко права е била.