Една история от АСПАРУХОВО!

„Живея в по-горните къщички на Аспарухово, там на високото. В деня на големия потоп беше ужасно, трагедия е меко казано, не мога да го опиша…

Как започна всичко.. Заваля изведнъж, не че не го очаквахме, но никой не си даваше сметка, че чак пък толкова ще вали.

На високо съм аз вече казах, ама виждах надолу една река се носи, от дъжда. Реката носи колите, съседските коли и хора видях. Ей тука, един човек водата го бе понесла надолу и сигурно е умрял, там в тинята. Как да му помогна на човека, то лошото бързо става!

Спряха ни и тока по едно време, ама за щастие ние в нашата къща нямахме много беля направена, само долу в мазето половин метър вода, ама в сравнение със съседите.. ние сме цвете. До късно изхвърляхме кофи с вода, ама се мръкна много и туй беше.

У заран слизам да огледам, какво е станало. Излизам с колата и гледам пред къщата на Богданови една сурия народ. Влизам вътре, викам каква е тая дъндъния тука, що да видя… детенцето им починало, удавило се снощи.

Плаче оная жена, майка му … трагедия беше, казвам ви. Не можах да остана и тръгнах.

Малко по-надолу виждам баба Гергана… „-Какво правиш, бабо Гергано?- викам й. – Какво да правя, дядото ми снощи почина, замина си ,миличкия, не мога да го намеря сигурно се е удавил.“ .. и реве милата.

Слязох да и помогна с къщата, децата й са я оставили тука немила, недрага да живучка с дъртия. Изчистихме къщата, напазарувах и малко яйца, хляб, сирене, да има да яде, че и пари няма горката. Целува ми ръката за Довиждане.. „- Ее бабо Гергано, да се пазиш!-викам й“

То се е видяло, че днеска много ще погребем, продължих надолу и картината не свършва. Плач, уплашени погледи, който може работи. Децата не са на училище. И те работят, чистят улиците. Всеки с лопата в ръка, с кофа, който каквото имал в къщи взел. Слушам хората говорят, че вълна 2 метра ги заляла, че било не само дъжд, голяма беля е станала. Изкарали боклуците пред къщите, мебели, всичко.

И днеска хора ще ми играят. Една година по-късно, сбор ли ще правим? Каква е тая лудост, бе хора? Не помните ли колко хора си заминаха, че 13 души погребахме, че имаше повече сълзи тука, отколкото вода от дъжда?

Толкова ли сме лесни с хора и ръченици да ни замазват очите? Захарния памук няма да направи горчилката по-сладка. Та като завали малко и тука хората изтръпват…сега песни ще ми пеят.

Веселете се ама нещо за починалите, помен, почит няма ли? Жито, вино, свещ да запалим…? Е няма да се оправим, мама му стара! Дай му на българина песни, танци и ядене да има. И сега какво да кажа? Айде по едно кебапче за Бай Варадин дето почина. Бог да прости и толкоз? Не става! Сега ще празнуваме, че сме живи или ще почитаме мъртвите? Ми силните граждани дето помагаха? Едно кебапче ли струва помощта им? Да не са ни длъжни хората?

Замазват ни очите, а ние се радваме като циганче на вафла, вървим като стадо овце, даже и по-тъпи сме понякога.  Другаря Живков за туй е казал :“Аз работех като преводач – превеждах овците от един хълм към друг.“

Автор: Евгения Тонова