„Доходно място” като усещане за българския преход Крис Шарков

Интервю на Виолета Тончева с режисьора Крис Шарков преди премиерата на неговата постановка „Доходно място” във Варненския драматичен театър на 13 и 14 ноември 2015 г. Сценограф Радостина Тодорова, костюмограф Даниела Николчова, хореограф Татяна Соколова, авторска музика Георги Георгиев. Участват актьорите: Адриан Филипов, Стоян Радев, Веселина Михалкова, Ина Добрева, Цветина Петрова, Николай Кенаров, Пламен Димитров, Петя Янкова, Свилен Стоянов, Стефан Додуров, Гергана Арнаудова и Валери Вълчев.

„Днешната мода е друга – да се живее в изобилие. Не те ли хванат – не си крадец. Какво го интересува обществото откъде са ти парите?”, казва Вишневски, един от героите с/в „Доходно място”. „Mодата” oт XIX век се оказва актуална и през XXI век…

– „Доходно място” е може би най-социалната пиеса на Александър Островски, силна социална сатира, пронизана от романтична линия. Александър Островски, подобно на Чехов, постига в този текст тематична и жанрова полифония, която влага вътре в самите образи. Той е силно сатиричен както спрямо властта, така и спрямо бунтуващия се човек, макар да е ясно че трябва да симпатизираме на протагониста Жадов. Мястото на индивида в новия социум – това е моя тема и в много други постановки. Исках да проверя доколко тя може да бъде прокарана и чрез тази пиеса от руската класика.

И какво сочи резултатът от тази проверка?

– В постбрехтианския театър целта е класическите пиеси да се оглеждат в модерното общество, не само във външната, а и в смисловата страна на нещата. Макар и актуална, пиесата, разбира се, е поостаряла, така че в процеса на работа някои линии претърпяха развитие. Важно е режисьорските решения да търсят адекватен превод на проблематиката, съотнесена към съвременното общество. В този момент точно театърът трябва да се занимава със социални проблеми. Артистът в България става все по-маргинален, така че той не може да няма отношение към тези проблеми. От друга страна, основната тема на Александър Островски е разминаването между романтичния и материалния свят и в едно общество на забавлението, в каквото живеем днес, си струва да преоткрием този автор.

Защо модерното общество стана подвластно на култа към забавлението?

– Огромна тема. Култът към хедонизма като проблем на съвременния човек е обект на изследване от много автори, като Паскал Брюкнер. Огромната духовна криза се усеща навсякъде в Европа, рефлектира и върху България. Особеното тук е, че ние усещаме направо лошите страни на хедонизма, без да сме изпитали добрите и в условията на неолиберализъм това прави проблема още по-болезнен.

Как извеждате тези идеи? Идеите ли изграждат екипа или обратно?

– С повечето актьори съм работил и в други проекти. Преди години Гергана Арнаудова, Стоян Радев, Пламен Димитров участваха в моята постановка „Макбет” на варненска сцена. С Адриан Филипов имаме обща работа в „Народен враг”, Ина Добрева играе в „Презрението”, така че творческата ми връзка с тях продължава. Има и нови актьори. Разчитам на случването на срещата с интересни хора. Това е някаква емпатия. Често вкусовете се припокриват, но невинаги. Понякога е необяснимо. Така или иначе – без връзка между режисьора и актьора трудно може да се произведе добра постановка. Присъствието на актьора в българския театър става все по-важно, тъй като възможността за експериментиране му е отнета, оттам и все по-видимата тенденция да се прави театър между приятели.

Останахте ли верен на първоначалната си концепция за постановката?

– В началото бях настроен за много по-бунтарска постановка, бях под влияние на „Народен герой” и исках да вкарам подобен герой в друга пиеса, но този първоначален импулс се промени. Промени се философското съотношение между бунта и властта, те станаха някак по-изравнени. Не дочакахме голямата обществена промяна и разочарованието от последните години намери своя отзвук в постановката. Театърът е живо изкуство, то се развива благодарение на социалната среда и хората, които го създават. Сега „Доходно място” излъчва повече отчаяние и по-малко жлъч за промяна, отколкото в началото.

Сложен финал без промяна…

– Не. Промяната трябва да започне от малките неща, от разбиране на ситуацията, от това как живее всеки от нас. Обществото ни все още не е готово за промяна, а има болезнена нужда от нея. Ако трябва да обобщя, „Доходно място” иска да предаде усещането за българския преход, но не в реалистичен план, а като енергия, като настроение. Усещането за живот между постсоциализма и неолиберализма, в който раждаме нашата уникална болка, с обърканите си лични животи и объркани цели.

По време на фестивала „Битеф”, след спектакъла „(A)pollonia”, който казва много истини за полската история, режисьорът Кшищоф Варликовски, ми каза: „Вие, българите, може да разберете това представление, защото много страдате”. Тогава в съзнанието ми се отключи идеята как искам да въздейства моето представление. Героите в никакъв случай да не затъват в страдание, пиесата няма мащаба на трагедия, по-скоро в тяхната обърканост има и трагедия, и комедия, и абсурд. Тази сложна жанрова смесица прави тъканта на „Доходно място”.