За корабите, котките и още нещо

„ЗА КОРАБИТЕ, КОТКИТЕ И ОЩЕ НЕЩО“ РОМАН НА ПРОДАН ГЕОРГИЕВ

„За корабите, котките и още нещо“ от Продан Георгиев или роман за хармонията на стихиите
Формално „За корабите, котките и още нещо“ е книга за трудното моряшко ежедневие, но всъщност е книга за пътуването към себе си и възмъжаването на духа, което не е граничен и краен процес. В този смисъл най-важната проекция на съдържанието в заглавието е „и още нещо“.
Романът има посвещение: „На моряшките съпруги, тези съвременни Пенелопи…“, което завършва с достоен мъжки жест: “Поклон!!!“. Пред семействата си обикновено моряците са немногословни за своето всекидневие далеч от брега, затова, освен като реверанс към жените – съпруги и майки, книгата на Продан Георгиев е едно открехване на завесата към това ежедневие, представяне по „човешки“ начин на делниците и на нощните безпокойства с мисъл за „тук“ (кораба) и за „там“ (близките хора): един жест на себеразкриване заради по-силното сближаване на съдбите от брега и съдбите от морето. Както казва Живко Сотиров в предговора: “В тази книга Продан Георгиев застава срещу себе си и честно, откровено споделя натрупаните мълчания в морето“.

Детайлните описания в повествованието не натежават, терминологията също. Тя е обяснена достъпно и ненатрапчиво, дори звучи интригуващо. Специфичният език не доскучава, напротив – привнася познание и моряшка атмосфера подобно на морските приключенски книги, илюстрирани с подробни карти на местата, които маркират пътешествието, и обяснителни бележки, за да бъде направен читателят по-пристрάстен съучастник в него. Добре премерените щрихи в обрисуването на хората изграждат пълнокръвни образи и характери. Действените и речевите характеристики преобладават над портретните, което създава усещането за динамика. Дори в отделни лаконични реплики могат да се уловят наситен психологизъм и напрежение.

Въпреки подзаглавието „Една година от живота на един главен механик“ пред читателя се изявява не просто една година, а представителна извадка на една човешка съдба: сливане на минало, настояще и бъдеще, редуване на постижения и спадове, закономерности и случайности, удовлетворения и горчилки, концентрирани в образа на главният механик Павел – решителен и непоколебим мъж, който знае какво иска от живота и от себе си. Той съзнава, че освен прилагането на вече постигнат опит, животът на кораба е едно постоянно обучение. Професионализмът, освен всички други качества, развива и добра интуиция: да „усещаш“ както хората, така и машините: „… видя, че термометрите показват нормални температури и успокоен понечи да продължи, когато нещо го накара да провери крановете на охлаждащите тръбопроводи. Опита да установи колко колко още има възможност да бъдат отворени и не можа да повярва, че са отворени докрай…“ (стр.125).

Присъствието на изключително разностранни характери в един екипаж, по човешки подвластни на своите настроения, които са принудени да живеят 24 часа под един покрив, при това в условията на постоянен риск от природни бедствия или машинни аварии, несъмнено поражда напрежение. Затова корабът е място за силни, издръжливи мъже. Морето изисква взаимност, равностойност, уважение към природните закони. Макар че е стихия, то не толерира стихийността и безотговорността у човека. И затова морето и хора като Павел „са родени“ един за друг.
В повествованието е постигнат баланс при представянето на битовизмите, ежедневните задължения, взаимоотношенията между членовете на екипажа, отношенията с какви ли не контролиращи и проверяващи органи … Дори четвърта глава, организирана около описанието на дните, които Павел прекарва сред семейството си, е органично свързана с останалите части на романа, не е „наративно отклонение“.
При многобройните отговорности, съобразяването с правилата, съпътстващият риск и мисълта за онези, които са на брега, като че ли за моряка не остава никакво чисто лично пространство. Но в малкото свободни часове, когато е насаме със себе си, неминуемо идва времето на размисъла и равносметката.

А понякога „философският момент“ може да връхлети човека неочаквано, насред дневната суетня:
„ – Шефе, нещо си се умислил? – каза капитанът, влизайки в кабината и сядайки на дивана.
– Мисля си за нещата от живота и колко бързо минава всичко.
– Е, ти пак го удари на философия – засмя се капитанът.
– То не е философия, а равносметка, на която балансът не е положителен. Ама хайде да спирам, че започвам да мисля като счетоводител“ (стр. 116).
Колкото да самотата, в тази книга няма самотници. Когато не общуваш с хората, ти общуваш с машините и морето. И със себе си.
При неминуемата дисциплина и стройната йерархия на кораба отделните прояви на лежерност сякаш също са подчинени на морската традиция в суровите закони на оцеляването и носят духа на всички корабопавлателни времена преди тях – на всички! – още от най-първите моряци на света в генезиса на здравата спойка между море, машини и човек, наподобяваща митологично същество, триединно чудовище, в чието битие морето е животът, машините са еволюцията, а човекът е мозъкът, сърцето и душата на всичко това.
Във философски смисъл „За корабите, котките и още нещо“ е творба за хармонизирането на стихиите, за подреждането на „хаоса“.
Читателят може би очаква от един морски роман борба предимно с бури и пирати, но въщност на преден план е изведена борбата за преодоляването на негативното в човешкия свят, добре илюстрирано (например епизодите с корумпираните чиновници, представителите на многобройни инспекции). Сериозната проблематика на книгата обаче навсякъде е съпътствана от елегантен, дискретен хумор. Ето пример как главният механик се подготвя за бурята край Сицилия: „Напъха папки и разни листи в чекмджетата на бюрото, завърза хладилника, прибра кошчето за боклук и като че ли беше това. Знаеше, че каквото не беше прибрал, щеше да се покаже“ (стр. 144).

Един от първостепенните образи в повествованието е образът на котката. Тя е може би най-яркия носител на домашна атмосфера на кораба, присъствието ѝ напомня за семейственост и домашно огнище; в творбата Маша е символ на майчинство, закрила и жертвоготовност заради перипетиите, които преживява (виж драматичната 2-ра глава от романа) в отчаяни опити да спаси последното си оцеляло котенце. В същото време котките имат и друго лице – те са с волен и независим характер, не подлежат на опитомяване – също като морето.

Романът е четивен и интересен, защото писателските качества на Продан Георгиев са несъмнени. Има много наръчници за това как трабва да се пише и такива – как не трябва да се пише. Но най-важното за един романист (освен талант) са разказваческите умения и житейският усет; не на последно място – да имаш какво да кажеш. Този автор ги притежава. И „писателско око“, което ми се иска да илюстрирам с с два откъса:
„На няколко метра встрани от тях друг член на екипажа нареждаше едри хапки хляб по планцера и два гладни гларуса лакомо ги поглъщаха. Човекът, изглежда, имаше треньорски заложби, защото, когато започна да слага храната и от другата си страна, единият гларус излетя и кацна до новото място за хранене. Така се наредиха гларус – човек – гларус. Човекът беше работил няколко лета като спасител на плажа, при това на полския и чешки сектор и спокойно можеше да се каже, че гларусите бяха три“ (стр. 10).

„Дебелакът протегна своята ръка, покрита с рижи косми. Омазнените му кебапчести пръсти, също обрасли с рижи косми, дръпнаха снопчето малки, нови книжки, които се загубиха в месестите му ръце. Разтвори ги една по една и извъри проверка на актуалното им съдържание. Това даде възможност на новопристигналия да го огледа. Видя едро, червендалесто лице с дълги, рижави бакенбарди. И характерен нос, на който можеше да завиди любимият детски герой, който се появяваше единствено по Коледа. Имаше чувството, че носът е съставен само от червено-сини капиляри и очевидно това беше нос, подушил всички сладости на живота“(стр. 13).

Пред нас е книга, истинска като съдържимото си: живота. Нека я прочетем, за да станем съучастници в подреждането на пъзела му, в акордирането на тоновете му.
На добър час!