Документален разказ на летовник за „прелестите“ на 4-звездното ни Черноморие

Пристигнахме по обед, настанихме се бързо, пътят дълъг, жега, спешна бира и тати е редно да подремне. Така започва документалния разказ по часове, в „Стандарт“, на летовника Наско Марков, отседнал в четиризвезден хотел по родното Черноморие.

Пристигнахме по обед, настанихме се бързо, пътят дълъг, жега, спешна бира и тати е редно да подремне.

15.10: крясъкът около басейна може да събуди и най-заспалата съвест! На нашето море най-шумно е между 2 и 4 следобед, знам си аз, нейсе, довечера ще почивам.

Край морето „довечера“ връхлита бързо. И става ясно: до нас живеят семейство руснаци, дисциплинирани хора. Точно

в 23 ч. майката командва: „Саша, идu, зубы!“ И Саша е дисциплиниран, идва, мие зъбите – 32 зъба, 32 минути. „Ж-жжжжжж“ – не е ясно водата тече ли по тия тръби, или ги реже.

Е, на Саша зъбките свършват, да не е акула, явно си ляга да спи. Жена ми подрежда и нашите децата на канапенцето метър на метър, дето трябва да е разтегателно легло в хола.

23.35: „Тап!“, „Тап!“, „Тап!“ Климатикът прокапа. Точно над същото диванче. От дистанционното не можеш да го спреш – автоматизирана четиризвездна система! Работи постоянно, охлажда на висок стандарт. Ама да го спреш нямаш власт – освен ако не отвориш балкона. Велика инженерна схема: отворен ли е балконът, климатикът спира. Затвориш ли – тръгва. Пробвах 3 пъти – системата работи безотказно.

Ясна е работата: навън е прохладно, ще спим на отворено. Вълничките галят брега, ветрец полюшва тръстиките, долита мил хор на щурчета и жаби. Лятна крайбрежна идилия!

Блажено заспиваме. Добре, че не пих: ваканцията е пред нас, дето се вика – животът и той!

23.50: „Пзззз Пляс!“ Чух го, мамка му и комар, точно до ухото ми – с бърз рефлекс го заковах на бузата си. В тъмното усещам, че жена ми ме гледа с възхищение.

23.55: „Пляс!“ „Пляс!“ От моя страна възхищение няма, тя не е улучила своя „Мамка му и комар“.
Два часа по-късно съм отнесъл повече шамари, отколкото в цялото си детство, по лицето ми има широки кървави следи. Само по себе си съм убил 5. Ама и децата са вече нахапани – едното плаче, другото се чеше в несвяст.

1. 40: ясно е, няма мърдане – ставам, паля лампата, грабвам един пешкир и започвам да изправям стените. За 10 минути – 7 комара. Добре, че не пих много снощи! Малкият рови за флумастер, да ми напише на кърпата „7 с един удар“.

Да, на природа няма да се спи! С общ напън издърпваме канапенцето на метър от стената и затваряме балкона – климатикът тръгва с нежно боботене, там, дето ще капе, жена ми хвърля окървавената хавлия. Нека си капе, поне няма да ни хапе!

Лягам, потъвам, вече не чувам „Пззз“. Ама си чувам мислите: от какъв зор ще направиш огромен и лъскав 4-звезден хотел насред блато. Сещам се от какъв – там земята, доколкото я има, ще да е била евтина на първа линия! Ово е стандарт: насред блатото, ама първа линия!

Сънят ми е бърз и хаотичен, има няма 20 минути.

2.00: „Вшбъсссссцът-цът-цът-цът“! Пръскалките на тревата разстрелват нощния покой. Четиризвездната зеленина изиска постоянна влага! Егати водната картечница. Добре, че стреля точно 5 минути и после ти връща покоя.
Връща ти грънци… Що не се напих снощи, да заспя дълбоко?! Ясно чувам примесена глъч и музика откъм плажа. „Тия нормални ли са?“ риторично изпъшквам аз, докато се обръщам на другата, по-малко окървавена страна. „На плажа е разрешено, далече е“, успокоява ме жена ми, винаги знае тя как да намери добра дума!

Аз и като ученик не ги обичах дискотеките, няма да им се дам и сега, вярно, наистина е далече, не мога да позная какво точно се пее. Заспивам!

2.14: „Кърррр“ – на съседа руснак му се пишка. Много! „Кърррр“ – струята кърти мрака. „Взбъшшшшш“, излива се с грохот казанчето. „Шъррррр, шшшшш, всссссът!“, напълва се казанчето отново, готово за следващия среднощен пикльо.

Кво да правиш – и 4-звездните хотели създават усещане за социално единство. Заспивам!

2.20: „Ззз-д, дам, дам, дам!“ Хладилникът се изключи, сякаш кацна транспортен самолет! „А, мило мое турско хладилниче, ако ми кацнеш още веднъж така, моята душа ще отлети завинаги!“ Завивката наляво, ръката на щепсела – ще минем и без студена вода!

„Хладилник ще ни трябва“, просъсква жена ми. „А аз ще ти трябвам ли?“, отговарям, макар да знам, че такъв въпрос тя поначало не може да разбере.

3.00: „Вшбъсссссцът-цът-цът-цът“! Пръскалките подкарват за разстрел следващите жертви. Ясно е: на всеки кръгъл час ще поим зеленината, по която утре порасналите дечица щастливо ще си играят на „Чичо доктор“.

3.17: „Тък!“, „Тък!“, „Тък!“ Този път скачам със завивката – да е човек насреща ми, прав го удушвам! Ама не е човек, и не е насреща ми. Три минути обикалях хола, коридора, спалнята, банята – и обратно. Лазих по пода. Пипах чучурите. Някъде съвсем наблизо бие капка! Бие с цялата мощ на известното китайско мъчение – и непоколебима като съдебната реформа. Накрая палнах лампата в хола, децата простенаха, а аз открих: вграден шкаф, без дръжка на вратата, ама с напън се отваря: вътре бойлер, под бойлера кух шкаф, по него бие капката, птичка й лелина! Ами сега: що прокапа посреднощ? Вдигам поглед – той бойлерът добре че само е прокапал, а не е отлетял барабар с нас всичките! Стрелката на датчика за топлина напънала крайно вдясно, ще скъса прозорчето. Движението вече е отработено: щепселчето далеч от контакта! След минути бойлерът спира да ври, съответно спира да капе.

Спирам и аз да псувам наум тия 4 звезди с бойлер и придърпвам чаршафа към врата си, климатикът вече е дал резултати!

4.00: дискотеката на плажа внезапно замлъква. Ти да видиш: внезапната тишина можела да стряска не по-малко от внезапния шум?

4.12: първоначално неясно, сетне все безспорно разбирам, че група руснаци се прибира от замлъкналата дискотека. Трезви и тихи, едва ли не! Моряците се връщат от бурното море.
Хайде, сън за тях, сън и за нас!

5.30: „Так, так, так, так, так.“ Бригадирска количка, вносна, предвидливо с гумено колело, се задава отнякъде по плочките. Плочките са 100-тина реда, чудесно подредени, мекото колело ясно брои редовете: „так, так, так“. Първо помислих, че закъснял турист влачи куфар. Не беше турист – на туриста мамицата му беше: денят започва с почистване на кошчетата за боклук около басейна. Много тихо ги изсипват в напълно подходящата метална количка. Е, не във всяко кошче има празни стъклени бутилки, но и само 2 да има – непременно ще ги чуят и вълните на плажа. Поне вече знам: този 4-звезден стандарт се поддържа с 18 кошчета за боклук само около нашия басейн! Пълна прозрачност на услугата: мога да ви опиша и съдържанието на всяко от кошчетата.

6.00: „Щчак“, „Шчак“, „Шчак“ Точно през 30 секунди. Не можех да не стана да погледна: две млади спортни момчета със зелени бански плъзнали да подреждат шезлонгите край басейна. Момчетата са обучени, шезлонгите трябва да са под конец, момчетата се стараят, пипат нежно, не хвърлят шезлонгите от високо, само от ниско. След малко знам точно: около нашия басейн има 42 шезлонга!

6.15: мисля, че отчетливо преброих още 22 шезлонга край другия басейн.

6.30: „Пшсссссссссс“ Няма да се надигам, парадигмата има ясна последователност: кака Пена с маркуч мие плочките край басейна и по тротоара, онези същите 100-тина реда.

7.10: „Дкъррр“, Щчак“! Оправна туристка си запазва шезлонг в най-мокра близост до детския басейн. Шарената й хавлия вече е отгоре. „Шляп, шляп, шляп, шляп“ – джапанките й попляскват босите й пети по пътя към закуската. И тя ще да е от оправна нация, дето не е била път дотук да закусва „каквото е останало“.

7.40: чешка майка се кара на детето си на полски, то й отвръща на румънски. Правят го по интернационално тихо, внимателно, повече от половината комплекс в никакъв случай не трябва да ги чува.

,: дали първо да събера багажа, или да сляза първо да докарам колата? Докато взема решение, малкият ми юнак е залепил очи на прозореца и ми вика: „Татко, тука е страхотно, нали ще останем по-дълго?…“

Да, чедо, съвсем възможно е аз завинаги да си остана тук.