Бронзовата ни медалистка от Олимпийските игри в Рио Елица Янкова даде обширно интервю за предаването „Код спорт“ по TV+.
Чаровната боркиня от Варна говори за пътя към върховете в спорта, за впечатленията си от Игрите в Бразилия и личния си свят, пише Блиц.
– Елица, умори ли се от шумотевицата около теб или вече свикна със „светлините на прожекторите“?
– Чувствам голяма умора, но тя е сладка. Свиква се, като има хубави поводи.
– Очакваше ли такова посрещане в България?
– Със сигурност не очаквах, защото в Рио не осъзнавах, че е станало чак толкова голямо нещо. Изключително съм радостна от факта как ме посрещат хората.
– Има ли опасност да те завладее „звездоманията“?
– Със сигурност, не. В спорта един път си на върха, друг път си долу. Не се знае нищо и няма такава опасност.
– Как едно лъчезарно и почти винаги усмихнато момиче се превъплъщава в такъв боец на тепиха?
– Не знам, може би отвътре се крие друго. Просто ми харесва самия спорт. В него показваш характер, смелост. Какъвто си в живота, такъв си и на тепиха. Може би това ми харесва.
– Как постигаш тези успехи? Кое ти дава сила?
– Мотивирам се като гледам как другите печелят. Искам да съм сред „по-добрите“. Сигурно се постига с много тренировки.
– „Елица-лъвица“, „малката Елица с голямото сърце“, „нежният тайфун“ – така писаха за теб в пресата. Как гледаш на тези писания, харесват ли ти?
– Определено ми харесват. Сигурно им изглеждам толкова нежна, защото все пак съм в най-леката категория при жените. Щастлива съм от тези прякори.
– Питахме личния ти треньор Петър Касабов за твоите най-силни качества. Той отговори така: „голям дух, борбеност, борба до края“. Кажи ти какво мислиш за него, но честно, без да спестяваш нищо?
– Той е изключително прецизен и точен човек. 100% е отдаден на нас. Ние сме като едно семейство и може би заради това се получават нещата. Неговото желание е голямо, моето желание е голямо и като тандем заедно вървим напред.
– Намираме се в залата, в която си тръгнала към големия спорт. Какво изпитваш, когато я прекрачваш?
– Изведнъж изплуват всички спомени. Тук си прекарах детството. От седми до девети клас бях тук. Имам само хубави моменти.
– Защо реши борба? Как се стигна до избора на този спорт?
– Стана съвсем случайно. По принцип съм се занимавала с лека атлетика. Но един ден се върнах от стадиона и казах, че повече лека атлетика няма да тренирам. Приятели на татко бяха вкъщи и като бивши борци ми казаха да пробвам в залата по борба. Този спорт ми хареса от първата тренировка. Всъщност дори не знаех какво е тепих, какво е състезание, какво е олимпиада, обаче с времето го разбрах.
– В коя дисциплина беше в леката атлетика и защо се отказа?
– Бях спринтьорка, харесваха ми спринтовете. Треньорката ми излезе в майчинство и имаше заместничка. Тя явно не ме е харесала и каза, че съм твърде ниска. Така реших, че повече няма да тренирам лека атлетика.
– Връщам те към олимпиадата. Не ти ли трепна нещо, не се ли уплаши в края на малкия финал с аржентинката Патрисия Алехандра Бермудес, когато от 7:2 за теб, резултатът в схватката стана 7:6 и влезе в „зоната на инфаркта“?
– Не, бях готова за това нещо. В тренировките ни има такъв план, в който трябва да задържиш една минута точка, а не трябва да даваш. Само си повтарях: „Близо си до бронза, ще го вземеш“!
– Чуваше ли какво ти говорят треньорите?
– Да, чувам нещата, които ми казват, защото от толкова много години съм с тези треньори. Особено с Петър Касабов, с когото сме заедно вече седем години. Различавам му гласа и се доверявам 100%. Ако ми кажат – хващай крака, веднага ще го направя.
– Как ти повлия серията от поражения в българския лагер в олимпийското село? 12 дни делегацията ни в Рио беше без медал, а от арените със загуби се връщаха десетки спортисти.
– Това не ме притесняваше до деня, в който не започнахме ние, защото всеки очакваше медали от борбата. Знаех, че ние ще вземем медал – дали аз, дали другите момичета, подготовката вървеше еднакво. Знаех, че ние ще „счупим каръка“.
– Това все пак не ти ли повлия, защото настроението в лагера на нашите спортисти беше доста минорно?
– Не ми повлия, защото баща ми само ми повтаряше: „Забавлявай се! Приеми го като шоу, като забавление“… Гледах постоянно така да се чувствам. Обикалях, смеех се, вървяха ми по-леко тренировките и нямаше напрежение.
– Можеш ли да опишеш първото чувство след победата в двубоя за медала?
– Със сигурност не мога да го опиша, но както казват – то се е видяло. Някои наблягат на танца, други ме питат защо така съм се радвала, дали е подготвяно. Усещането е много голямо, защото знаех, че в момента цяла България е седнала и чака този медал. Мога пак да го преживея, но не и да го опиша.
– Какво ти каза легендата в борбата и президент на федерацията Валентин Йорданов преди и след състезанието?
– Преди срещата само ми каза, че аз мога и ще взема отличието, само трябва да се сборя. След това ми каза, че е можело да стана и първа.
– Кажи нещо за японките в борбата. Защо са толкова силни?
– Гледах им абсолютно всички срещи и от световното, и сега. Те надвиват много тактически и може би в това превъзхождат много от боркините. Излизат и както им е казано, така го правят. Имат тактика към всеки един спортист.
– Като роботи.
– Да, те са точно като роботи.
– Защо толкова силни състезателки в борбата като украинките не ликуваха с олимпийска титла в Рио?
– Може би на олимпиадата, както в борбата, така и в много други спортове, големи състезатели, от които се очакваше много, „прегряха“. Идва им много напрежението или си мислят, че са много добри и това се превръща в тяхното слабо място.
– Казаха ли ти, че твоите изяви в схватките в женската борба на олимпиадата промениха сериозно мнението за този спорт?
– Надявам се да се е променило мнението. Женската борба не е толкова лоша, защото в последните години само в нея имаме медали.
– Защо в женската борба състезателките не са „мъжкарани“, като не малко от момичетата в плуването, във водната топка и дори някои от лекоатлетките?
– Може би си е до човека, а не точно до спорта.
– Как опазваш косите си по време на схватка?
– То си личи, не мога да я опазя. Но това е спортът – има жертви.
– Имаш ли проблеми с килограмите?
– Преди години имах доста проблеми с килограмите, свалих 7-8 кг. Но в тази олимпийска година се стегнах и нямах проблеми. Даже падах под категорията.
– Спомена, че си се отказала от леката атлетика и си се насочила към борбата, благодарение на баща ти и някои негови приятели. В началото обаче той не беше ли против малкото му, нежно момиче да се занимава с този типично мъжки спорт?
– Да, отначало ме оставяше изцяло сама да се оправям, за да видя трудните неща в спорта – контузиите и всичко останало. Именно заради травмите не искаше да тренирам този спорт. Но като видя, че имам желанието и хъса да остана, започна да ме подкрепя навсякъде.
– Спомняш ли си коя беше първата контузия?
– Не помня.
– Имало ли е момент, в който си си казвала, че напускаш залата и повече няма да се занимаваш с борба?
– О, такива моменти има постоянно. Даже две седмици преди олимпиадата се „отказах“. Просто не може да се издържи на самото напрежение. Но стискаш зъби и се връщаш.
– Световната титла за девойки в София ли беше първият ти голям удар в спорта?
– Да, това беше много голям удар, но преди това през същата година бях взела първия си медал от голямо първенство. Станах втора на европейско и вече в София явно всичко се „отпуши“. Дойде ми самочувствието, защото бях в България.
– Кога си била най-тъжна? Може би след нелепо загубения осминафинал на световното първенство в Лас Вегас миналата година.
– Да, със сигурност бе там, защото изпуснах квотата. Но бях спокойна, защото предстояха още три турнира за квоти и знаех, че на тях ще я взема.
– Когато излизаш на тепиха във важна среща, можеш ли да си напълно отпусната и всичко в главата ти да е спокойно?
– Не знам дали при всички може, но аз успявам. Не ми минава през акъла мисълта, че мога да загубя. Треньорите постоянно ти говорят, говорят и те нахъсват.
– Сега към какво се стремиш? Какво искаш да постигнеш? Може би оттук нататък очакванията към теб ще са огромни след медала от Рио.
– Следващата ми цел е европейска титла. Нещата вървят стъпало по стъпало, но имам световна, имам медал от олимпиадата, дай Боже, да спечеля европейска при жените, защото си е друго да чуеш химна при по-голямата възраст.
– Как си почиваш и въобще остава ли ти време за това?
– Почивам си с близките дали във Варна или извън града. Като цяло обаче се случва рядко, но има време за почивка.
– Варна ли е любимият ти град?
– Да, много си го харесвам. Надявам се един ден да се върна и да си остана тук.
– Как те приеха твоите приятели? Имаше ли празненства, след като се завърна от Рио?
– Те не могат да ме приемат все едно, че съм направила нещо голямо, защото се знаем от малки. Малко е странно, че някой се е издигнал до такава величина. Ясно е, че ще има купони, вече всичко е свършило.
– Кажи нещо за любимите ти занимания, освен спорта?
– Разходките по морето, сред природата – това са ми хобитата извън спорта.
– В личния си живот имаш приятел, това също ти дава някакъв стимул за успехите на тепиха.
– Той е по лагерите с мен и може би ме успокоява това, че извън залата има с какво да се развличам. Не съм съсредоточена само в борбата, а имам възможност да разпускам.
– Колко дни в годината си ангажирана с борбата?
– От 365 дни се бях прибрала само за Коледа една вечер и за Великден една вечер. През останалото време е само борба.
– Как издържаш? Това е доста тежко психическо натоварване, освен физическото, което е ясно.
– Има моменти, в които искаш да се откажеш, но се връщаш, защото знаеш, че на тази възраст с нищо друго не можеш да постигнеш нещо по-голямо.
– Кое те е карало да се откажеш?
– Понякога, защото хората на моята възраст излизат по дискотеки, за да се забавляват, а в същия момент аз съм имала тежка тренировка. Не искам да тренирам, а малко свобода. Но това е временно – един-два дни и после пак съм в залата.
– С твоя треньор коментирате ли тези неща?
– Да, той ми е като психолог. Вкарва ме в правия път и ми повтаря целите.
– Според теб какво не достигна на мъжете в борбата да спечелят и те един медал?
– Може би не си повярваха достатъчно, че го могат.
– Видя ли някои от големите спортисти в олимпийското село?
– Големите спортисти само се криеха в селото. Много исках да ги видя. Ходих на състезанията по лека атлетика, за да видя Болт.
– Толкова лоши ли бяха условията в Рио, както се пишеше по медиите?
– От моя гледна точка не бяха толкова зле. Имаше си легла, имаше си ядене. Все пак си отишъл на състезание, а не на почивка.
– Кажи нещо за финал.
– Беше доста трудно. Това е една голяма стъпка в живота. Знаех, че ако спечеля, животът ми ще се обърне на 180 градуса.