Рибар от Варна: Моята риба никой не може да я хване!

Ако си минал една възраст и сега искаш да станеш рибар, нищо няма да се получи. Отстрани изглежда проста работа – качваш се на лодката, връзваш един канап на сопата и чакаш да се хване рибата. Ще хванеш, ама друг път. Особен занаят е рибарството и много тежък, не става без тръпката още от малък, започва своя разказ Сашо Хермеса, пише „Черно море“.

По морето съм от 9-годишен; баща ми имаше малка лодка, с нея излизаше за риба и често ме вземаше със себе си. Интересно беше, хвърляхме чепарета, пускахме въдици. И така покрай него се запалих. Отначало ми беше хоби. Завърших Механотехникума, специалност „Корабостроене”, работих известно време като конструктор в НИПКИК, откъдето тръгна и другото ми хоби – сам да строя гемийките си. След като баща ми почина, наследих лодката му. После купих една гемия, дървена, много стара, от 1947 г., била на рибар от Галата. С нея от 1980 г. почнах по- професионално с риболова.

И тя не беше голяма, окото ми, като всяко, ненаситно, все отиваше на нещо по- хубаво, по-модерно, по-широко. Сам строих първата си голяма лодка – дълга 14 /4,40 метра, от армиран цимент по модел на норвежеца Колин Арчар (прочута конструкция, много стабилна на лошо време; такава е била голямата гемия на Амундсен, който стигна Северния полюс ). Името на старата дървена гемия, която купих, беше “Хермес”. Новата я кръстих “Хермес II”. След това построих още една, пак от армоцимент, тя е “Хермес III”. Последната, която е от желязо, стана “Хермес IV”. Това е името на древногръцки бог, защитник на търговците и пътниците, патрон на крадците и ментърджиите. Изобразяван е със златни крилати сандали и жезъл както римския бог Меркурий. Хареса ми и с него карам, стана ми и прякор. Запиташ ли за мен рибарите, ще се сетят: ”А, Хермеса ли?”. За другите съм Сашо.
Когато взех първата гемийка,

почнах основно с акула

Без да се хваля, майстор съм на нейния улов. Мога инвентара си да правя, знам как се хвърля паргада, как се вдига, как се дере. Знам и как се яде. Знам местата, дълбочините от нос Емине нагоре до границата – влизаме и в Румънско, когато няма забрана. Отиваш и първо хвърляш за проба 100 въдици на парагад. Това е тънко въже с въдици на 3 метра, като дължината стига до километри. Сега за двете гемии, с които съм останал, имам някъде към 4000 въдици. Като ги сложиш през 3 метра, прави общо 12 км, нали? Те се хвърлят наведнъж, като се дели на две или на три, ако се наложи. Въжето се поддържа от шамандури с котви отдолу, за да потопи на дъното. Акулата е дънна риба. Чакаш една вечер и на сутринта започваш да вдигаш парагада. Днес е лесно, има джипи еси за ориентация, ама едно време беше робска работа. Хвърляш и ако през нощта падне мъгла, на другия ден не можеш да намериш шамандурите си. Обикаляш, търсиш, докато ги откриеш. Тогава и вдигането на парагада беше на ръка (сега е на макара). Хващаш шамандурата, вдигаш котвата от дъното и започваш да обираш въжето. В това време един е на руля и командва лодката, за да не влезе парагада отдолу, да не се закачи някъде. Втори стои с канджата до теб, хваща акулата, вкарва я вътре, откача и я хвърля отзад. Обираме целия парагад и тръгваме да се прибираме. Имаше много и на едно хвърляне съм стигал до 1000 – 1200 акули. Всяка по близо метър и тежи около 6-7 кг, по-големите стигат и над 10 кг. Женските по принцип са по- едри от мъжките. На палубата става огромен куп и като дойдем на брега, всеки хваща ножа и започва да дере. Отделяме филето и корема, което се изкупува от търговците на едро (матрапазите). Другото се хвърля за храна на рибите.

Няма богати рибари,

но който сериозно го работи, ще му се отблагодари. Храни те. При мен има няколко, които сами изхранят цялото си семейство. Преди беше сезонно. Като дойде ноември, събираме дървените лодки, изкарваме ги на брега и почва калафатене, боядисване. Като мине 22 март и лошото време се смени, отново ги пускаме на вода и започваме с улова цяло лято и есен. Сега е целогодишно, защото и калкан може да хванеш, и чернокоп, както е тази есен, и акула. За нея няма сезони. Един по телевизията, който изобщо не е в час с рибарството, разправя веднъж, че сме я ловели, когато си хвърляла хайвера. Всичко, що е рибар, долу на стоянката падна от смях, защото акулата е живородна риба. Разликата с делфина е, че той ражда по едно, а тя по 15 – 20. По някога сме драли женска акула, вътре нещо като черво и наредени, приличат на жълтъци – всеки е зародиш. Значи жълтъкът е закрепен тук вътре, около врата й, и като стане готов, тя го ражда. Тогава женските слизат към брега, където има камъни, та новородените да могат да се скрият, защото другите веднага ще ги изядат. Имало е случаи, изкарваме акулата горе и тя в този момент ражда. Дали е дошло време или от стрес, ражда. Хващаме малките и ги хвърляме във водата. Те неориентирани плуват отгоре. И най ме е яд, като гледам чайките, стоят отгоре и веднага ги изяждат. Викам, ако имам сега една пушка, ще постеля морето с перушина. Но какво да се прави? Това е Природа. Нищо не можеш да направиш.

Макар и рядко, защото следим прогнозата, но сме случвали толкова лошо време, че вълните направо ни заливат. Люлеят, блъскат те. Имал съм случай, вдигаме мрежите и този, който е отпред на макарата, където минават, го връзвам с въже, за да не падне в морето. Няма да се удави, но за всеки случай. По принцип, когато някой идва да се кандидатира да работи на лодката, първо го питам може ли да плува?

По статистика

нашата работа е най-опасната

Няма миньори, няма летци, няма такива или онакива, рибарите най-много си отиват. Вярно, Черно море е затворено и по-рядко се случва, но в отворените морета и океаните хване ли ги времето, цели корабчета отиват на дъното.

Най-силното ми преживяване на море обаче не се случи по време на риболов, а веднъж, когато с втората гемия участвах в туристически поход до Одеса и Ялта. Тогава преживях най-голямото вълнение, което съм виждал. Тръгваме от Ялта, времето хубаво, обаче като излизаме от най-южния нос, ни хваща един западен вятър. Нощно време е и няма как да се върнем. Съмва и гледам пред нас едни вълни, като Балкани. Ама истински Балкани, 5 минути се изкачваш, като по баир. После лодката хлътва между двете вълни, има 3-4 височини над лодката, сякаш си в долина. За нас не е много опасно, защото вървим по вълната, но при големия кораб, като застане върху две такива, като нищо ще се счупи по средата. На някои гребените им се обръщаха върху лодката. Тогава, дето се казва, повярвахме и в Господ, и в Дявола, и във всички светии. Правихме си майтап, ако вземем да потъваме, половин ден ще отиде, там дълбочината е над 1000 метра. Поехме по-надясно, за да не ни обърне вълната, на третия ден се озовахме край Румъния и там вятърът падна.

Наистина, тежка работа е нашата работа, но и сега ми е интересно да ходя за риба. Какво е интересното ли ? Ами

тръпката да ловиш

Особено за акулите. Имах един приятел, Иван Шопа, като хване парагада да го вдига на ръка и усети, че идва риба, направо се забравя и само вика: „Вдигай, вдигай, още идва, давай, хайде!”. Целият настръхва. Това е тръпката. Карам го да се сменим, а той: ”Не, не, докато има риба!”. Неговата приказва беше: „Най ми е леко, когато ми е тежко в ръцете”. Когато идва рибата, не дава на друг, целия парагад вдига. Същото е като в ловджалъка. Оня може цял ден да гони един заек, ама като го убие, ще го закачи на колана и минава по средата на селото да го видят всички. Нещо такова е и при нас. Само дето тук количествата са по-големи и вече никой не се хвали толкова.

А какви са толкова тънкостите в рибарството ли? Ами, тънкост е да знаеш възли да правиш (още има такива, на които подаваш въжето от лодката и не знаят как да го вържат за кнеста на кея ). Също да можеш да плетеш мрежи, да знаеш как и къде да ги хвърляш в зависимост от течението, камъните. А с парагада, ако се закачи, как да заобиколиш, как да го откачиш, за да не го скъсаш. Дори и при тези, дето ходят на вълнолома или на моста със сопите и хвърлят, и там си има тънкостите. Гледаш един на всяка минута вади риба, а другият до него нищо не хваща. Иска си чалъм. Вярно, и на най-добрите се е случвало да излизат и да не хванат нищо. Дето се вика – леко на ръцете, леко и в джоба. Ние обикновено тръгваме с някаква информация от други колеги, които вчера са хващали на еди-кое си място, с еди-какви си дълбочини. Какво да крият? Има една такава приказка – моята риба никой не може да я хване на този свят. Каквото и да правиш, щом тази риба аз ще я хвана, и да заложиш на същото място, пак само аз ще я хвана.

Вярно,

има много късмет в риболова,

но не може и без майсторлък. Пак ще кажа – въобще не е проста работа. Тънкостите, за които споменах, се предават от старите рибари. Имаше един бай Кольо Паткана, за него беше изключено да няма кая в морето. От него знам за паргадите. Имаше и един липованец, бай Максим Хомяков, правеше таляни и той ме учи да плета мрежи.

При повечето рибари е така. В момента имам един, на който баща му е рибар. Внукът на бай Кольо Паткана сега излиза с лодката, наследена от баща си, който сам я прави. Друг пък почна с мен още, когато бях с дървената лодка – той е с 3 години по-голям, възрастта го натисна и вече не издържа. Преди 3 месеца се отказа, но пак се върна и сега помага по ремонта на лодките. Докато мърда, ще е така.

От гемиите, които правих, сега съм останал с последните две. Малкият ми син стана капитан на най-новата. С брат му от малки ги вземах на лодката и се запалиха. Особено по-малкият, който след гимназията започва сериозно да излиза с мен. Големият ми син през всичкото време досега е пътувал по корабите и стигна до боцман. Двамата са вече трето поколение рибари и моряци. От внуците никой не се запали досега, ама не им и трябва, да учат сега, има по-хубави професии. Лично аз не държа да се хващат с рибарлъка, въпреки че много го обичам. Не знам защо. Може би идва от желанието, заложено във всеки, потомството му да има по-лесен живот. Тук е тежка работа. Е, ако някой от тях го хване меракът да ходи с баща си и усети тръпката, е друго нещо. Още са много малки, за да гадая.

СТЕФАН ДЕНКОВ