Това ли заслужават?
Нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци, които с неуморен труд изградиха тази държава, си отиват без да дочакат пенсия. В същото време, родните управници са загрижени за така наречените бежанци и им отпускат пари, и ги хранят.
Поредният парадокс в държавата на парадоксите. И вече сме свикнали, но пак ни боли.
Боли ни! Боли ни заради тези 1000 лв. за бежанеца.. или не, по-скоро заради онези 150 лв. за българската старица, която изнемогва. И сърцата ни се късат.
А приютените бежанци ядат печено пиле и риба, докато бабите и дядовците ни, образно и буквално казано, „духат супата“ – в добрия случай и ако я има, иначе и комат сух хляб може да залъже глада.
Същите тези бежанци, обаче, скочиха на държавата, дала им подслон, с главите напред и с камъни в ръце и поругаха българското знаме.
И най-подходящите думи в случая са баналните „срам и позор“. А от тази баба държавата вече е взела каквото е могла и не е дала нищо в замяна.
Най-тъжното е, че това чака всички нас, в нашата реалност, в нашата България.
Така беше преди бежанците, така ще бъде и след тях. Истината е жестока, а обидата е горчива и тежи. Тежи като камъните, хвърлени срещу нас от хората, които приютихме и на които дадохме от нашия хляб.
Това ли заслужихме?
