10 ноември във Варна – превратът на службите и площадният идеализъм(СНИМКИ)

29 години след условния старт на демокрацията у нас опитваме да дадем картина на онова, което се е случило в паметният ден 10 ноември 1989 година. Във Варна.

10 ноември 1989 година… Ден след падането на Берлинската стена, на пленум на БКП е свален и тогавашният първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Започва новото летоброене. Днес мнозина не помнят нито датата, нито хората. Затова решаваме да изтупаме праха от архивите. За края на една епоха и началото на друга.

Датата 10 ноември 1989 г. е доста неясна за поколенията на българите под 30-40-години. Има много противоречиви мнения за българската „нежна революция“.  Или може би дворцов преврат? По-скоро логичен резултат от рухването на комунистическия строй в Източна Европа, дал старт на един дълъг, но не особено успешен преход от тоталитаризъм към демокрация.
По този повод търсим емблематични и не толкова фигури на участници в процесите. Издирваме архивни снимки. Изговаряме горчиви истини за това как идеализма е бил победен от режисираните протести.

Как изглежда комунизмът като начин на мислене и отишъл ли си е той. Цитираме огорчените десни лица от митингите, които днес разочаровано стоят в политическия и нерядко житейски ъгъл и връщат лентата назад.

Различни версии се сблъскват. В повечето случаи с горчивина. Попитахме нашите очевидци  три въпроса.
Какво се случи?

Какво се промени?

Какво не се промени?

Христо Кирчев, пръв председател на СДС Варна,  депутат е в 39 и 40 НС и два мандата кмет на Варна след демократичните промени от 1989  

Бях на работа в Проектантска, имаше радиоточка и течеше репортаж от пленума на ЦК на БКП. Първоначално не можахме да повярваме на новината за свалянето на Живков. Не вярвах на ушите си, казах си: „какво става тук.“ Всъщност това, което се случи, беше резултат от събитията в глобален мащаб,  състезанието между две системи, в която по-добрата победи Роналд Рейгън убеди Горбачов. Впоследствие разбрахме, че Живков е бил убеждаван да си подаде оставката и няма никаква изненада. Но за нас, като нормални хора, беше като гръм от ясно небе. На 10-и във Варна нямаше нищо, всички бяха стъписани от новината, първият митинг беше десетина дни след това.  Мъчехме се да се събираме до шадраваните около театъра, но това бяха режисирани от службите митинги. Впоследствие разбрахме. Макар че тогава имаше сила и енергия  и един идеализъм, който днес го няма. Може би прекалено голяма еуфория. За мен тези идеи бяха по-силни от идеите на Левски. Сега вече от разстоянието на годините си казвам, “ какъв глупак съм бил“. Защото идеализма е равен на пълна глупост.

Имаше няколко основни движения двигатели на протестите – левите дисиденти, Клуба за гласност и демокрация, впоследствие се включиха студентските дружества. Имаше огромна енергия. Създадохме т.нар. координационни съвети, говорехме с часове, изсипваха се всякакви хора, всеки, когото го стяга някъде чепика, беше там.

Какво не се случи? Не се случи това което хората искаха – да се подобри живота им. Но българинът все още се надява. Той обаче още иска да живее по-комунистически. Най-критичната точка от прехода беше 1997 година. Създаването на ОДС, нищо от това, което очаквахме, не се случи, трябваше да се отворят досиетата, кредитните  милионери. Нищо не се промени. Днес като бивш кмет виждам Варна по-хубава. Има много критици, но по-добре ремонти, от колкото нищоправене. Дойдоха еврофондовете. Нещата се случват. Защото без пари нищо не става.  Аз го знам от опит. И въпреки че съм върнал земите на над 4000 души, един не дойде да каже, едно „благодаря“. 8 правителства съм сменил. Един ден ти казват „Осанна“, на другия ден „Разпни го“.

Александър Николов, фотограф, участник в протестите

10 ноември е хипотетично понятие. Случи се един дълбоко режисиран фарс. Но тогава ние не знаехме за това. Аз бях в екипа на проф. Чирков и задавах въпроса имаме ли човек, който да отговаря за сигурността? Службите бяха организирали всичко. Хората само си мислеха, че е спонтанно. Защото това беше единствената надежда нещо да се промени. С Росен Донев(друг известен варненски фотограф – бел. ред.) работехме в музея и през ден бяхме по митинги.  Първият митинг беше седмица след падането на Живков. Имаше зад театъра, и на фонтаните. Говореха всякакви хора, но се усещаше присъствието на службите.

Какво не се случи? Нищо, от това, което хората очакваха. Всичко тръгна в неправилна посока. Днес няма място за мислене. Няма лидер, който да поведе държавата. Няма и кой да го последва вече.

Емил Спасов, участник в протестите, понастоящем дизайнер, умерен радикалист

Какво се случи ли? Съединените щати победиха Съветския съюз в Студената война. Вследствие на това във всички сателити на СССР бе извършена подмяна на управлението. В България това започна на 10 ноември 1989 г. На Ноемврийския пленум на БКП, Тодор Живков бе свален не само от поста Генерален секретар на БКП, но и от поста председател на Държавния съвет. По същество това бе държавен преврат, тъй като и тогава по Конституция България бе парламентарна република. Обществото не беше подготвено за промените, бяхме лесно манипулируеми и това доведе до отговора на въпроса.

Какво се промени? За пореден път настъпихме мотиката. България прехвърли суверенитета си от СССР на Съединените щати и на Европейския съюз. Бяхме ужасяващо неграмотни и наивни (виня за това управлението до 1989) и се надявахме да ни поканят на масата. А вместо това станахме донори. Днес за съжаление държавата България за пореден път доказва своята несъстоятелност.

Нищо не се промени.  Продължаване да не четем Историята. Продължаваме да сме неграмотни, наивни и вече сме силно манипулируеми. Позволяваме такива да са и децата ни. Виждам много хора, ментално застинали до 1989, виждам много други, застинали в 2001. И тези нещастници дори не си дават сметка, че взаимния баланс и информационния шум, който поддържат, осигурява абсолютен комфорт на една група тарикати и откровени престъпници, които правят каквото си искат в държавата. Нямаме идея за бъдещето на страната си. Годините на България за пореден път са преброени.

Янко Димов, поет, строителен работник, бохем, участник в протестите 

Какво се случи? Първият митинг го организирахме спонтанно като контрамитинг на този на БКП. Няколко дни след 10-ти. Неколцина приятели цяла нощ писахме и лепихме позиви. Целият площад пред фонтаните беше пълен. Много бяхме въодушевени, но не знаехме какво да говорим. Само знаехме, че е важно да сме там и да го правим. Имаше хора от БЗНС Никола Петков, много студенти, но милиция нямаше или поне не беше очевадна. Еуфорията беше много силна. По-късно се присъединиха вече публичните митингаджии. Тези, които знаеха какво да говорят. Носехме плакат „Убит е звярът, но утробата, която го е родила – не“. Митинга го отразиха от радио „Свободна Европа“. Това обаче беше първият и последният ми протест във Варна.

Какво се промени? Всичко и нищо.
над материала работиха:
Албена Марашлиева
Надежда Алексиева
снимки Александър Николов

 

*******
Спонсор на наградата този месец:

Стани част от новините с NovaVarna.net! Изпрати ни твоята новина и снимки по всяко време на info@novavarna.net или на facebook.com/media.novavarna.
Всеки месец най-четената публикация по читателски сигнал печели НАГРАДА.
Подкрепи благотворителна кауза
За реклама: https://novavarna.net/реклама
Чети, споделяй и коментирай най-важното от Варна, България и света!