Почитаме Патриарха на българската литература Иван Вазов

Днес честваме 170 години от рождението на Иван Вазов.

Поетът е роден 9 юли 1850 г. в Сопот и умира на 22 септември 1921 г. в София, като през целия си живот винаги е носил България в сърцето си. Тя му отвръща със същото, а той и неговото творчество са неделима част от българщината и самосъзнанието на българите.

Иван Вазов е роден в семейството на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. „Борът” е първото му публикувано стихотворение отпечатано през 1870 година в „Периодическо списание”. Макар Събка Вазова – майка му, да подкрепя писателската кариера на сина си, баща му е решен да го направи търговец. Затова и през 1870 година е изпратен при чичо си в Румъния. Недоволен от решението на баща си, една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се запознава и с Христо Ботев и създава повестта „Немили-недраги“.

През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело – учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“. Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885).

За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука“, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора“.

Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика – „Под игото“. През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се установява в София, където живее до края на дните си.

Днес ще станат известни имената на номинираните и носителя на новата награда за духовен принос на името на Иван Вазов.

Споделяме едно от най-емблематичните стихотворения на Вазов – „Българският език“, в прочит на актьора Васил Стойчев.

Българският език

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883