Варненски съдия: Най-тежки са делата срещу родител за катастрофа, в която е изгубил детето си

Варненския апелативен съд продължава да ни среща с екипа на съда, обединени в рубриката „През погледа на Темида“

Днес ви споделяме разказа на съдия Светослава Колева, която наскоро официално се присъедини към колектива, след като в продължение на 5 години работеше с нас като командирован съдия от Окръжен съд – Варна. Тя е наказателен съдия от 1998 г. Светослава Колева е „контактна точка“ на Европейската съдебна мрежа по наказателноправни въпроси.

Съдия Колева, кога и с какво работата в съдебната система Ви привлече?

Започнах работа като съдия две години след като станах от университетската скамейка. Бях се зарекла, че няма да се занимавам, нито с наказателно право, нито ще бъда съдия. Наказателното право ми се струваше една от сферите на познанието, която се занимава с най-низшите човешки страсти и разкрива човека в най-грозните му проявления. А заричането ми да не бъда съдия, беше вследствие на впечатленията ми при първото ми посещение в сградата на Районния съд още като ученичка – стори ми се изключително потискащо място, с тъмни коридори, мрачни хора. Но съдбата прояви чувство за хумор! Единственото свободно съдийско място в Районен съд Варна беше за наказателен съдия и аз го заех. Заварих едно бюро с червени папки, които започнах да разлиствам. Стана ми интересно и осъзнах, че не съм била права – наказателното право не разкрива само най-грозното. Разглежда значими проблеми от морална и човешка гледна точка – да въздаде справедливост спрямо акт на престъпление. Отношението ми се промени драстично. Тогавашният председател на Районния съд – г-жа Миглена Тачева скоро след това ми предлагаше да стана граждански съдия. Първия път отказах: „Още не, защото искам да навляза в материята“, а следващия път: „Тъкмо навлязох и ми е много интересно“. И така вече 22 години! Поуката е повече никога да не се заричам за нищо.

В продължение на 5 години бяхте командирован съдия в Апелативния съд. Защо пожелахте по-горната инстанция?

Първоначално го приех като положителна оценка за работата си. След това придобих поглед върху работата на окръжните съдилища в целия апелативен район. Този тип работа изисква по-голяма отговорност, а и предизвиква собственото ми професионално мислене. Работата в първоинстанционния съд ще ми липсва, защото това е стадият, в който съдията си „изработва“ делото: може да го „подведе“ от самото начало, да събере всички необходими доказателства, има досег с живия живот – в залата виждаш историите и на пострадалите, и на подсъдимите. Но и в Апелативния съд често провеждаме съдебни следствия. Така виждаме онова, което писмените протоколи не могат да разкрият. В нашия състав винаги когато сме имали колебания, сме избирали този подход. Например в делата за условно предсрочно освобождаване – обичайно те се провеждат в закрито заседание, но затворническите досиета са просто една купчина документи, въз основа на които съдът трябва да реши дали човекът, извършил престъпление, вече се е поправил достатъчно, че да е годен да се върне в обществото без да представлява опасност за него. Затова много често сме разглеждали такива дела в открито заседание, за да видим и да чуем човека лично, за да преценим поведението му. Неслучайно един от принципите в наказателния процес е лично и непосредствено събиране на доказателства, затова личните възприятия са изключително важни.

При този личен досег как възприемате лъжата?

Лъжата е признато право на подсъдимия – той няма задължение да подпомага обвинението, нито да казва истината. Това е същността на презумпцията за невинност. Не е като в американските филми. У нас свидетелят и вещото лице са длъжни да казват истината, но не и подсъдимият. Научили сме се да не изразяваме емоция, дори когато виждаме, че откровено ни лъжат. Но когато седнеш сам с делото да пишеш мотивите, тогава си спомняш тази емоция. Предизвиква и мисълта – да видиш несъответствията и да ги опровергаеш. Затова лъжата е част от „играта“. Подсъдимите се опитват да изградят версията си, прокуратурата – да я обори или обратно. А съдът – да открие истината.

Кои са най-трудните дела, които сте разглеждала?

Когато едно престъпление е яростно, жестоко, грубо, когато доказателствата го установяват, не е сложно да определиш наказанието. Но когато видиш пред себе си човек, загубил детето си в катастрофа, която сам е причинил, е най-трудно. В този случай очакванията от съда са големи, но всъщност е трудно да определиш наказание, защото извършителят вече е осъден със собствената си болка и усещане за вина. Загубата, която е причинил, за него е за цял живот.

Строг съдия ли сте?

По-скоро ми се иска да мисля, че съм справедлив съдия. Случвало ми се е на няколко пъти да постановя доживотен затвор, включително без замяна, което е най-тежкото наказание у нас. Винаги съм подхождала с отговорност – за мен като съдия това е просто дело, но всъщност е животът на човека на скамейката. Затова говорим за огромна отговорност.

Било ли Ви е неловко, ако трябва да ревизирате акт на свой колега от Окръжен съд – Варна?
Винаги съм се стараела да бъда максимално обективна, независимо съдебен акт на кой съд проверяваме в Апелативния съд. Това, което съм написала в решението си, спокойно мога да го кажа на колегата, да го коментирам и да се обоснова. Уважавам всичките си колеги, никой, както и аз самата, не е застрахован от грешки. Имало е ситуации, в които съм мислела, че е можело долната инстанция да се справи малко по-добре, да положи малко повече усилия.

При встъпването си пожелахте нови предизвикателства в работата. Защо?

Обичам новаторството и изпитанията. По дело на нашия състав за първи път в Апелативния съд влязохме в „синя стая“ да разпитаме дете. То беше разпитвано един единствен път без възможност подсъдимият да участва в разпита. Има решения на Европейския съд за правата на човека, според които основно доказателство, събрано без участието на обвиняемия, накърнява правото му на защита, а това е съществено процесуално нарушение. Затова решихме да разпитаме детето-жертва в т.нар „синя стая“, където неговите права са обезпечени, защото то не е изправено лице в лице срещу своя агресор, а подсъдимият може да отправи въпросите си, с посредничеството на психолог.
Друго, което ми донесе удовлетворение, е, че отправих първото преюдициално запитване. Пред Апелативния съд стояха два сходни казуса, в които трябва да приложим европейското право, но ни е беше нужно тълкуване. Става дума за облагите, придобити от престъпление, които подлежат на отнемане. В българския закон е разписано по-различно от това, което четем в европейките актове, а единственият компетентен да тълкува правото на ЕС е Съдът на ЕС в Люксембург. Написах първото такова запитване и сега очакваме решението.

Тези запитвания не забавят ли процеса?

Така е, и това е един от аргументите, особено по наказателни дела, колегите да ги избягват. Но пък когато имаме отговор, решението на Съда ще изчисти проблематиката за в бъдеще, при това за целия ЕС, защото тези решения са задължителни и са ценен инструмент.

Вие сте „контактна точка“ на Европейската съдебна мрежа по наказателноправни въпроси. Какво означава това?

Това е форма на международно сътрудничество, няма институционален характер и е безвъзмездна. Който има желание, време и готовност – помага на свои колеги в други страни-членки, като предоставя различен вид информация. Тази форма подпомага международното сътрудничество и неформалната комуникация, помага за ускоряване на правораздаването. Затова го намирам за много полезно. Освен това, ме стимулира да следя развитието на европейското право и законодателство, което е доста интензивно. Дава ми поглед върху практиката на различни страни, но и самочувствието, че българските магистрати всъщност са изключително добре подготвени, опитни юристи.

Кои са делата от практиката Ви досега, които ще запомните завинаги?

Едното е от първите ми години в Районния съд. Две деца бяха влезли в трафопост, едното попаднало под волтова дъга. Слава Богу, беше оцеляло, но с тежка травма. Трябваше да намерим кой е виновен.
Друго дело, което помня е едно нетипично изнасилване. Пострадалата и подсъдимият имаха връзка и се обичаха. Сексуалният контакт обаче беше осъществен преди сватбата, което не беше в синхрон със семейните ценности на момичето. А то беше казало „не“. Беше емоционално дело, по което заседавахме до 22 ч. Завърши с условна присъда, което не е типично за престъпления от този характер. Няма да забравя и някои дела за убийства.

На какво ви научи съдийството?

Все още ме учи! Първо, да съм добър слушател и да не показвам емоциите си. Без да искам, пренесох това и в личния си живот. Дава много мъдрост, придобиваш по-широк поглед към това на какво е способен човек. Все още продължават да ме удивляват някои човешки постъпки! Затова пък се научих да ценя малките неща, мигове, жестове. Да ценя и личния живот и семейството си.

–––––––––
Едно от нещата, които съдия Колева обича извън работата, е рисуването. С дарбата й ще ви запознаем в следващата част от поредицата.