Георги Костов
Твърдата позиция на София по отношение на Република Северна Македония е меко казано насилствено изпросена от Скопие. Типично по балкански оставаме с впечатлението, че нашите братя едно говорят, а съвсем друго вършат. За жалост самият процес вместо поука, която трябва да си вземат, ще доведе до още по-голямо натрупване на българо-омраза у съседите.
Историята помни, че първата задача, с която навремето се е заел бившият първи Тодор Живков на 11 март 1963 г., на пленум на ЦК на БКП слага край на колебливата линия в политиката на БКП, започнала през 1948 г. Живков открито критикува грешките на Комунистическата партия и категорично заявява, че никаква македонска народност, никаква македонска нация и държава не са съществували през Средновековието и Възраждането, но във Вардарска Македония, в рамките на създадената през август 1944 г. Социалистическа Република Македония, постепенно се формира македонско национално съзнание. Живков твърди, че отделен простонароден и книжовен славянски македонски национален език никога не е имало. Следва референдум и окончателното присъединяване на Пиринска Македония към България.
Самият факт, че София е готова да влиза в преговори и диалог, е изразител на развитите европейски ценности и толерантността на нашето общество. Но братята македонци явно смятат, че на геополитическата сцена някой друг ни опъва конците и те ще могат едностранно да определят своята роля. Договора за добросъседство се гледа от тяхна страна като „добро“ за тях и „съседство“ за нас. Наглост, като на малко дете. Но наглостта не може да пребори компромиса и рано или късно интереса ще прибори „рева“.
