Пламена Сутева
Адвокат Петър Николов във Варна публикува запомнящи се думи в социалната мрежа, описвайки един негов ден като юрист. Думите му трогнаха много хора, които го засипаха с реакции и коментари
Ето и целия пост на адв. Николов в мрежата:
„Днес имах няколко консултации. Първата започна със „Сина ми се разболя от множествена склероза и спря да изплаща ипотечния кредит, продадоха ни жилището на търг и ми остана да изплащам още 18 000 евро. Онзи ден намерих сина си паднал на земята, целия в кръв. От банката настояват да изплатя сумата, но аз съм пенсионерка вдовица, с вдовишката пенсия и заплатата като социален асистент, накрая ни остават около 1000 лв. на месец, живеем под наем в жилището си“.
Вторият човек, който влиза казва „Баща ми беше болен от шизофрения. Той умря. И Община Варна ни гони от общинското жилище. Какво можем да направим?“
Влиза следващият човек и казва „Ако получа още една заплаха от (финансова институция за бързи кредити) на работа, ще ме уволнят. Няма да мога да изплащам кредитите си“.
Четвъртият човек е лекарка, която вече е на 70, но работи, защото казва „Няма как. Издържам майка ми и дъщеря ми, които са болни, и сме на квартира“.
Пита ме как да спре да плаща на банката. Аз й казвам как да спре да плаща, за да може от пенсията й и заплатата й да остават 790 лв. В момента й оставали 640. Тази женица, която едвам се движи, подскача от синия диван и с една широка усмивка, в която се виждат всички зъби, казва „Йеее!“ И вдига ръка за победа. 150 лева. Тя ще спаси. Накрая тя ми казва, че всеки пациент иска едно хапче, което да го излекува от всички болести и ако може то да е безплатно. И че един ден когато остарея хората, на които съм помагал, ще се правят, че не ме познават. Много ми е приятно да си говоря с този стар и благ човек.
Искам да кажа, че това беше само малка част от деня ми и това бяха може би половината от срещите ми и историите, които чух, видях, взех, възприех, запомних, забравих… не исках да си спомням. Чух това, което ме очаква, ако продължа да бъда безрезервен, без очаквания, да надценявам хората, да се раздавам всеки път и винаги, да очаквам, че оставям нещо след себе си. Това е като гол, който VAR е отменил в голямо дерби. Като дузпа недадена. Като фалшиво уиски. Като уртикария. Като наркотик в чашата, от който нямаш спомени.
Всички ще бъдем зачеркнати, но чувството че си рисувал шедьовър, че си правил революция, че си правил кино със звук пред немите филми, че си бягал с двеста пред конете, че си летял докато другите са ходили, те кара да кажеш, да влиза следващия. Аз съм готов“.
