Окситоцинът или т.нар. „хормон на любовта“ от съществено значение ли е за поведението на двойката и за майчинската грижа, или не?
Окситоцинът често е наричан „хормон на любовта“, тъй като се смята, че е от съществено значение за поведението на двойката и грижата към потомството, но ново проучване поставя неговата роля под въпрос, предаде АФП.
Експеримент с прерийни полевки
Учени от САЩ правят изследване с гризачи от вида прерийни полевки, в което се установява, че дори и когато рецепторите за хормона са потиснати, малките гризачи все още могат да осъществят силна връзка помежду си, а майката може да зачене и да се грижи за потомството.
Това, че прерийните полевки са едни от малкото бозайници, които цял живот имат само един партньор, ги прави идеален обект за проучване по темата дали „хормонът на любовта“ е толкова значим, колкото си мислим.
В предишни изследвания учените са използвали лекарства за блокиране на окситоцина при възрастните прерийни полевки и са открили, че те остават самотни, а женските не могат да произвеждат мляко за малките си.
Разработен е метод за редактиране на гени, за да премахнат окситоциновите рецептори. Благодарение на разработката от психиатърът Девананд Маноли и невробиологът Нирао Шах, се разбира, че и без тези рецептори гризачите не изпитват затруднения да се чифтосват с други представители на вида, а женските нямат проблем да се грижат за малките си.
Така разбираме, че окситоцинът не е нито единствен, нито основен двигател на връзката между двойките и на майчинската грижа.
„Генетиката показва, че не съществува „единствена точка на пречупване“ за поведение, което е толкова важно за оцеляването на видовете“, казва пред АФП Девананд Маноли, доцент в Калифорнийския университет в Сан Франциско.
Публикувано е научно проучване в издание „Ниурон“, показващо, че лишаването на партньора от рецептора за окситоцин въпреки всичко не е без последствия. Мъжки полевки с генетична модификация, чифтосани с обикновени женски, не проявяват очакваната агресия при сблъсък с противници от вида.
А спрямо женските, при които няма изследователска намеса, тези с модификация на гените имат по-малко на брой бебета и по-нисък шанс за оцеляване.
Експериментирано е само с двойки полевки, при които единият е генетично модифициран, а другият е от т.нар. „див тип“. Изследователите смятат, че при двойки, състоящи се само от екземпляри с редактирани гени, резултатите могат да бъдат различни.
По публикацията работи: Далия Димитрова
