По-лесно е да кажеш „осъден“, отколкото „депресиран“, споделя проф. Христо Кожухаров
На 10 октомври светът говори за психичното здраве. Но в България мълчим. Депресията е табу. Психичната болест у нас все още носи стигма, по-тежка дори от престой в затвора. Психиатърът е „последна спирка“. Затова вярваме на съседа, на приятеля във Facebook, на „лечителите“ и на конспирациите. Бягаме от авторитетите и гоним „чудеса“.
Проф. д-р Христо Кожухаров, ръководител на Втора психиатрична клиника към УМБАЛ „Св. Марина“, ще ни помогне да разберем защо магическото мислене е толкова силно у нас и как търсенето на „другия път“ се превръща в модел – от ежедневните ни избори до зависимостите. Както и какво трябва да се промени в мисленето ни, за да живеем по-здравословно и в синхрон със себе си. Къде е границата между модата, науката и „една жена ми каза“? Чудеса на дребно, истина на едро – къде пазаруваме ние?
Проф. Кожухаров, Денят на психичното здраве ни кара да се замислим – в България по-лесно ли е да кажеш, че имаш настинка, отколкото, че си в депресия?
Определено е много по-лесно да кажеш, че имаш настинка, отколкото че си в депресия, защото в България да си с психичната болест е срамно, има стигма. Дори и терминът депресия, който е по-малко стигматизиращ, се използва по-рядко заради негативното звучене.
Затова хората с психични проблеми рядко стигат до психиатри – те по-често се лекуват при невролози, лични лекари, в по-добрия случай, а в по-лошия – при разни екстрасенси, магове и bgmamma. Бих разширил въпроса ви, бих го преформулирал така: Защо в България е по-лесно да кажеш, че си в затвора, отколкото че си в психиатрия. Когато човек влезе в затвора, има присъда, но тя изтича, дори след време вече не се води на отчет, че е бил осъден, докато пациент с психично заболяване – той винаги е „болен“ в очите на обществото и винаги се води на отчет.
Тогава най-важният въпрос на 10 октомври е не „как сме“, а „с кого можем да говорим, когато не сме добре“.
Това е много важен въпрос, и може би, ако се върна 30 години назад, именно това беше причината да стана психиатър, вече повече от три десетилетия. Като ученик бях чел една книга „ Не тъгувайте в почивен ден“, в която основното послание беше, че когато човек е тъжен, няма към кого да се обърне. И за мойта юношеска психика това беше достатъчно да искам да бъда „спасителят в ръжта“, да помагам. Затова е добре човек да се обърне към професионалист – психотерапевт, психолог, психиатър.
Вие споделяте, че българите имат слабост към конспиративното и магическото мислене. Това нашата версия на „Netflix за мозъка“ ли е – предпочитаме фантазията пред реалността?
Да, това може да бъде едно от тълкуванията. Реалността не ни харесва и предпочитаме да сме във фантазиите си. В това има и нещо добро – то ни прави по-активни, по-креативни, по-иновативни. Но има и друг прочит – постоянно търсим подтекст, външно обяснение, оправдание. Това в психологически смисъл не е добро, защото изключваме себе си от уравнението. Ставаме пасивни, а „някой друг“ – по-голям, по-силен – решава съдбата ни.
Защо вярваме повече на приятеля, на съседа във Facebook, отколкото на лекар с 30-годишна практика?
– Аз самият имам вече 30 години опит. Баща ми беше известен лекар, спомням си уважението, с което се отнасяха към лекарите тогава. Лекарят беше редом до учителя и свещеника – авторитет. Това уважение постепенно се изгуби. И стигнахме до абсурди като семинари „Защо бият лекарите “. Причините не са само в лекарите – и обществото, и журналистите, всички имат вина. Но лекарят стана удобна мишена и изкупителна жертва.
Точно в свят, в който авторитетите вече не са това, което бяха – кой може да убеди хората кое е наистина вярно?
Понякога си мисля, че никой. И аз губя надежда. Но после виждам примери – както сега отбора по волейбол, преди това комитета, който се обедини за изчезнало дете с аутизъм. Това ми връща вярата, че има огромна енергия и креативна сила в младите хора. Нашата задача е да сме добри хора, да възпитаваме добри хора, и тогава нещата ще се подредят.
Младите често експериментират с алтернативи при храненето – безглутенови режими или търсят различни заместители на захарта. Има ли съществена разлика в този подход между поколенията, при по-възрастните?
– Да, има. Както е и при религията- българинът е невярващ, той започва да вярва, когато има проблем. Българите като цяло не обичат да спазват правила. Но когато се появи проблем – при възрастен човек, например висока захар, високо кръвно, подагра – тогава започва да е по-католик от папата. Но най-доброто лечение е превенцията.
Има ли стремеж към алтернативи и при зависимостите – цигари, алкохол? И тук ли се доверяваме на „една жена ми каза“?
Като специалист подкрепям подхода за намаляване на вредата и той е подходящ при всички зависимости. Най-добре е човек изобщо да не употребява вредни вещества. Защото после ние специалистите трябва да им помагаме да ги откажат. Но това е свободен избор. Не всеки може да спре. И когато не може да спре – трябва да се търсят по-малко вредни варианти, които щадят и самия човек, и околните. Например един от подходите при зависимост към опиати е метадона. При цигарите това са бездимни алтернативи.Този човек пак ще приема никотин, но без катраните. Дали ще го приема чрез електронни цигари или паучове, няма да вреди на другите около себе си. Дори в психиатрите има много инциденти от горящи цигари и изгаряне на пациенти.
Алтернативите при пушенето, за които говорите – мода ли са, или шанс за реална промяна на пандемията тютюнопушене?
Категорично не са мода. Нещата не са „една жена каза“, а са научни. Това е тенденция, която ще се разширява – оставяне на цигарите и търсене на алтернативи. Най-добрият вариант е никой да не пуши, но по тази логика може ли всички хора да са слаби и никой да не е дебел?
Вижте Швеция – единствената страна в Европа с под 5% пушачи. Този процент се отнася най-вече за мъжете и това е огромен успех, свързан с народопсихологията. Шведите използват снус, като сега има преминаване към никотинови паучове. Трудно ми е да си представя те да навлязат масово в България, но може би за една група хора- примерно мъже, около 50 години, които са изплашени за здравето си и от рисковете от катраните от горящите цигари, е по-безвредна алтернатива. Правилният подход е да има различни алтернативи и човек да може да прави избор. Това е като кока колата, с която е свикнал, да я откаже или да я замести с такава без захар.
Добре, а за финал, какво е нужно, за да сме психически по-здрави като общество?
– Да бъдем в синхрон със себе си и с другите. Да правим неща, които ни носят удоволствие, да общуваме с хора, с които ни е приятно, да се научим да приемаме неуспехите и загубите като нещо което ще премине, по същия начин да преживяваме и успехите, като нещо, което се случило, но не ни променя, да живеем тук и сега, без излишна тревожност за утре. Да живеем не индивидуално, а споделено. Да се научим да даваме, не само да получаваме. Това носи повече удовлетворение.
Много е важно е да се върнем към собствените си корени – към общността, към желанието да принадлежим, да сме заедно. Това е нашата сила, а не индивидуализмът.
