НАПГ алармира: 75% от децата в приемни семейства се срамуват да споделят къде живеят

НАПГ: Колко още деца трябва да се чувстват „невидими“, преди обществото да започне да ги вижда?

Ново непредставително допитване на Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ) разкрива шокиращи данни за реалността, в която живеят младежите, отглеждани в приемни семейства. Анонимна анкета сред 54 деца на възраст 14–18 години от цялата страна показва модел на преживяно насилие, социална изолация и трайна стигматизация – именно в средата, която би трябвало да им дава подкрепа.

Ранни травми и техните последствия

84% от участниците съобщават, че преди да попаднат в приемно семейство, са били жертви на физическо или емоционално насилие, както и тежко пренебрегване. Тези преживявания оставят дълбоки белези, формирайки поведението и способността им да изграждат доверие към възрастните.

Училището – място на подкрепа или на стигма?

Проучването изважда на преден план неподходящото отношение от страна на преподаватели:

• 61% казват, че учител е коментирал личната им история по начин, който ги унижава;
• Почти 50% вярват, че към тях има по-ниски критерии само заради факта, че са в приемна грижа;
• 38% се чувстват „невидими“, защото определени теми се избягват.

Така училищната среда вместо да дава стабилност, често засилва усещането им за различност.

Социален натиск и изолация

• 56% от децата са били подигравани от връстници;
• 48% са изключвани от общи дейности като рождени дни и училищни инициативи;
• 75% се срамуват да признаят, че живеят в приемно семейство.

Онлайн средата допълнително утежнява ситуацията – близо една трета са обект на обиди и провокативни въпроси в интернет.

Гласът на децата

В отворените отговори се усеща болката и загубата на доверие:
„Да не трябва да обяснявам откъде съм“, „да ме третират като нормален човек“, „да имам поне един учител, който ми вярва“.
Най-силен остава страхът от повторно изоставяне или преместване, което затруднява близостта с другите.

Стигмата – невидима форма на насилие

НАПГ подчертава, че стигмата може да няма физически следи, но оставя трайни психологически белези – в подигравките, пренебрегването, ниските очаквания и изолацията. Това поддържа високи нива на тревожност и затруднява изграждането на стабилна идентичност.

Препоръки на НАПГ

Организацията настоява за:

• обучение на учители за работа с травмирани деца;
• по-добра координация между институциите;
• училищна среда, чувствителна към травмата;
• активни политики срещу насилието и стигмата.

Проучването поставя болезнения въпрос: Колко още деца трябва да се чувстват „невидими“, преди обществото да започне да ги вижда?