Училище на две скорости: защо расте натискът в клас?

В българското образование се очертава разделение: в малките населени места учениците по-лесно преминават напред, докато в големите градове натискът върху тях и родителите им нараства. Там рискът от закриване на паралелки е минимален, но вместо спокойствие това често води до по-високи изисквания и усещане за постоянен контрол. Зад аргумента за „по-качествено образование“ се крие сложна система от финансиране и проекти, която не винаги е прозрачна. Родителите усещат напрежението, но рядко получават ясни отговори: дали подкрепата е в интерес на детето или на системата.

Как се създава усещането за изоставане

Процесът често започва с внушение за слаб успех. Преподават се по-сложни или извънучебни теми, включително материал от следващи класове. Учениците са подложени на чести изпитвания, контролни, а оценките подчертават трудности, които изглеждат по-сериозни, отколкото са. След това се предлага „допълнителна подкрепа“ – извънкласни занимания и специални програми. Те се представят като помощ, но нерядко са свързани с вече осигурено финансиране. Така се оформя модел, при който проблемът сякаш се създава, за да оправдае решението.

Много от тези програми се финансират с публични средства и включват различни институции и организации. Когато бюджетът е предварително определен, се появява натиск той да бъде изразходван. Това може да доведе до изкривяване – вместо средствата да следват реалните нужди, нуждите се „намират“, за да се използват средствата.

Финансиране и стимули в системата

Така програмите трябва да бъдат запълнени с ученици, независимо дали всички имат нужда от тях. Директорът на варненското РУО пише че по въпроса има множество запитвания от родители дали въпросната подкрепа се провокира, дали училището действа в интерес на децата или работи в рамките на система, която крие информация от родители, следва потайни практики и целево финансиране.

Ситуацията се усложнява от недостатъчната комуникация с родителите. Често решенията се вземат без тяхното пълно информирано съгласие, а докладите не се споделят. Детето може да бъде включено в програма без предварително обсъждане. Това поражда усещане за липса на избор и контрол. Родителите не разбират защо детето им е определено като нуждаещо се от подкрепа и как е стигнато до това решение. Така доверието между училище и семейство постепенно се разрушава.

Съществуват и положителни примери. В някои училища процесът е прозрачен: провеждат се срещи, изготвят се подробни оценки на ученика и се търси съгласие от родителите. Това показва, че добрата практика е възможна, но не е универсална. Когато системата поставя финансови стимули над реалните нужди, възниква риск от несправедливост и демотивация. В дългосрочен план това подкопава доверието в образованието. Училището е среда за развитие и подкрепа, а не място, където процедурите и бюджетите определят успехите на учениците.