15 септември дойде също толкова бързо, колкото бързо мина и самото лято. Днес освен първият учебен ден е и денят на фотографиите (според мен).
Майки бягат след децата си в еуфория, че годината започва щракат с апаратите и правят снимки, от които един ден децата ще се срамуват докато навършат 20 години, после вече става забавно.
Любимата, или за някои не чак толкова любима, учителка подлива менчето с водичка и здравец, пожелавайки „На добър час!“ . А в този ден,, хем се радваш, че се виждаш с приятелите си, хем ръцете ти се потят, корема ти се свива и гледаш само да не забравиш да подариш тия цветя на учителките, въпреки че това е едно от нещата, които най-много те смущава. А майките продължават да снимат и хващат всеки един трепет в изражението ти. И ти личи толкова много, че корема ти се е свил на топка, но също толкова умело са успели да хванат и беглата ти усмивка, и ей така за един ден през теб минават хиляди емоции.
Спомням си как майка ми и баща ми превръщаха канчето за кафе в този ден в сакрален съд, който ливваше късмета ми на плочките и бях убедена, че ще ми върви като по кафе. Кафемашините не стават за това, жалко!
Помня и как скрих първата си двойка от мама, а бях толкова горда когато получих 3 и 4 по английски, но тя продължаваше да се цупи. Едва сега разбирам защо! Родителската скала за оценяване започваше от 6 надолу, а моята от 2 нагоре.
Честно казано, училището никога не ми стана любимото място, но всичко загубваше значение, когато ни дадяха учебниците. Не знам дали хората, които правят учебници, си дават сметка колко важни са те.
Щракането може би днес е към своя край. Хубаво е това начало на есента.
Автор: Евгения Тонова „Нова Варна“