Снежи Раева
Изложбата ще бъде експонирана до 31 декември 2020, очаква се да може да бъде разгледана и на живо след 21 декември.
Утвърденият варненски творец подреди своята изложба в последните дни преди затварянето на галериите. Градската художествена галерия – Варна, част от която е музеят „Георги Велчев“, представя изложбата онлайн до края на 2020 г.
Една изложба със сложна съдба радва ценителите по необичаен начин. Обичаният варненски художник Иван Обретенов подреди своите най-нови работи живопис в Художествения музей „Георги Велчев“ в навечерието на новото затваряне на галериите в България заради пандемията от Covid-19. Откриване нямаше, но интересът към творчеството на уважавания автор е силен, затова ръководството на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна, представя изложбата онлайн във Фейсбук страницата на културния институт.
В изложбената зала Ателие на Художествения музей „Георги Велчев“ са експонирани осем платна – акрил и масло, създадени в последните месеци. Авторът, който е и признат поет, е нарекъл колекцията си „Огледално време“. Онлайн се представят четири от платната, всяко със своята история, която може да се види на фейсбук страницата на галерията.
Какво се крие зад поетичното мото на тази експозиция, Иван Обретенов споделя в отговор на въпросите на Нина Локмаджиева.
Мислили ли сте някога, че ще имате онлайн изложба? Какво виждате в огледалото сега? Нарекли сте изложбата си „Огледално време“. Защо?
Една картина никога не е точно замислена, създаването й е процес в движение и във времето нещата се променят много, а крайният резултат понякога те изненадва – за добро или лошо. То това му е хубавото на рисуването – че е непредвидимо, че има импровизация във всичко. А сега в огледалото какво се вижда? – Вижда се един хаос, в който ние сме участници, без да желаем. Онлайн изложба и аз не бях чувал, то се случва по принуда, но все пак така картините ще стигнат до хората. А нарекох изложбата „Огледално време“, защото всеки човек се вглежда в себе си. Говорят, че сега е времето на преоценките, на вглеждането, на спирката. А това вглеждане всъщност е актуално винаги – през целия човешки живот, но не на всеки е дадено да го види. Искат се други качества, за да можеш да видиш себе си отстрани.
Кои са картините в онлайн изложбата?
Първата картина, която посетителите виждат и в залата, и онлайн, съм нарекъл „Бягащият“ – тя олицетворява замисъла на моята изложба „Огледално време“. Струва ми се, че е някак много актуална. В нея има фигура на бягащ човек в гръб, твърде условно нарисувана. Тази картина задава много въпроси. Не дава отговори. Това за мен е сериозната, дълбоката картина – не ти дава отговори, от теб зависи как ще я разбереш. На всеки въздейства по различен начин. Струва ми се, че този бягащ е много близък до нашето време, за което едни казват, че е бездуховно, други, че е безкомпромисно… Тази фигура и мен ме изненада, защото аз също нямам отговорите, но дори и след като я завърших, продължавам да се питам защо бяга този човек, накъде бяга, защо е сам.
„Минувач“ е друга картина в изложбата – с условна малка фигура долу, в която аз самият се отъждествявам. Това е един човек, който е в пространството – там в ъгъла – един минувач, каквито сме всички ние. Мога да се замисля защо е точно така, но ми се струва, че съм си намерил моето добро място в това пространство – в ъгъла, където мога да участвам, но без да давам оценки – само да наблюдавам, да съпреживявам.
От най-новите ми работи е „Бяла сянка“ – в нея има особена фигура, която не е в центъра, изместена е по-встрани. Тази фигура се движи в един условен хаос, а сянката, която оставя след себе си, не е черна, бяла е.
Единствената картина, която е показвана вече преди две години в Градската художествена галерия – Варна, е с особен формат – висока е като колона и се казва „Плащаница“. В червено е, с малката фигура на детенце, което се учудва на света. Това е настроение от една моя детска снимка от сбора на село Кичево, когато всички вече са развеселени на Гергьовден и аз съм настрани сам. Така аз, възрастният човек, нарисувах себе си като малък. Това не съм го афиширал, но то си затворено там, в тази картина. Сякаш момчето е минало под плащаницата, както е по традиция, и след това е станало по-друго. Човек след това преминаване се променя, поне за момент. Променя се светогледът му. Този малък човек от картината е в едно такова безтегловно пространство. Аз обичам големите пространства, защото и в живота е така. Прието е обичайно картините да са композирани с ясен център, подредени, да се демонстрира техника. Докато моите работи са едни ненаселени пространства. Така е, защото ти и сега ако излезеш навън, пред погледа ти ще има две трети небе.
Така е във Вашия поглед – Вие имате широта пред очите си. Не Ви ли се е случвало обаче да се разхождате с някого и да му кажете – гледай каква красота, а той – абе, каква красота, виж какви боклуци има нахвърляни тук. А ти си му показвал облаците.
Ето моя отговор:
Облаците като риби
по небето плуват в бавен кръг.
Молят се за дъжд, със който
във морето да се приберат.
В каква посока на мисли Ви отправя категорията „време“ в идеята на изложбата? Във философски план като част от космическото време-пространство, в измеримостта на един човешки живот, и в злободневието на социума ни днес?
Когато художникът рисува, той е във времето, той не е на едно от тези места, с изкуството си той е навсякъде. Има художници, които остават винаги актуални. Времето е много важна категория, ние винаги се сещаме за думите на Апостола. Но когато художникът е сам, той е сам воин, той се сблъсква с времето много истински – почти физически, докато прави една картина. А тя вече живее своя собствен живот във времето.
Безвремието на пандемията ражда картини. Как виждате този особен период във вашето огледало – творческо и мисловно?
Художникът си рисува своята същност, той бърза да осъществи във времето това, което мисли. През карантината най-много да изпие две ракии повече сам. Иначе не виждам някаква разлика. Е, една тъга те наляга и тя вероятно се отразява в произведенията. При нас е различно от онези артисти, на които им е необходима публика – музиканти, актьори. Нашето изкуство има тази привилегия да бъдеш сам – и провалът да е твой, и успехът да е твой. И когато бъде създадено едно произведение, то може да се докаже чак след години – контактът не е толкова важен. Но въпреки всичко ти си участник, ти си във времето, творчеството ти отразява огледално това време – и пандемии, и отношения. Това, което се случва сега, е едно от отразените неща, за съжаление – печално.
А стихове появяват ли се напоследък, или не е време за поезия?
И за стиховете е важно, че времето е в теб – тях или ги има, или ги няма. Има го отражението на това, което правиш, но… творецът винаги върви сам. Ето ви едно от стихотворенията, които наскоро написах:
Когато ме кръщаваха Иван
под сянката на вечния небесен кръст,
под свода в селския черковен храм
видях как Господ ми размахва пръст.
Чух камбани да звънят
високо над черковната градина
и литнах в първия си Млечен път,
размахвайки крила от бяла перушина.
Сега поляната е празна,
конете са натирени в гората,
думите зачеркнати,
изсъхнала тревата.
Само плясък на безумна птица
изпълва нищото със смях.
Аз съм пеперуда, забодена с карфица,
а от крилата ми се сипе цветен прах.
Свечерява, свечерява…
И дъжд над мен, когато вече не вали,
не знам дали тогава
денят понякога за мене ще скърби.
Това е най-новото ми стихотворение, получи се деликатно – аз много обичам това съчетание между лириката, чувствителността и дълбоката драма. И една картина, ако я направиш така, става много силна.
А ето ви и стих за платното, за тръгването към една картина, за бялото. Това бяло е един колапс, една абсолютно съвършена нива. С твоята интервенция ти обикновено го разваляш.
Платното – бяло съвършенство,
реалност и видение,
за сълза ли е предчувствие,
или за спасение?
Колегията на художниците сега е разкъсана от липсата на срещи, не се срещнахте и за новата Ви изложба. Сигурно Ви е криво за това, но какво бихте казали на своите колеги, ако бяхте заедно на откриването?
Обикновено им казвам „Наздраве!“. Разговорът е важен. Срещаме се например тези дни на улицата с моите колеги Димитър Борисов и Лора Маринова и почваме с Митко да си говорим кой каква ракия сварил, на кой казан, как. Лора ни спира с думите: „Половин час говорите, а за изкуство една дума не споменахте.“
Говорите си за живота, така ли?
Да, за живота. Много интересни разговори се получават. При мен от дълги години на Трифон Зарезан се събираме петнайсетина души – художници, писатели, приятели. И тогава е истинско общуване, разговорът върви и върви. А виното е от моята асма на Траката. Природата, когато е близо до нея, човек се чувства по-свободен. В града много нишки те влачат насам-натам, а тук, тук е друга връзката с морето, връзката с бога.
Сега какво има на статива в ателието Ви, накъде гледате?
На статива ми има една недовършена картина. Искам нещо ново да се получи, нещо по-различно от досегашните ми работи. Смятам да има фигура, която да центрирам. Тя не е кой знае каква, но трябва да изпълни цялото платно. И сега се чудя тази фигура в какъв цвят да бъде. Жълта е много лесно да я направиш, но зелена? – зеленото е много отговорен цвят – може да бъде и кахърно, и отровно зелено, и панаирджийско. Сега тъкмо умувам. Ще ми дойде на ума по някое време как да я завърша. Ето накъде гледам. Продължавам.
