Снежи Раева
Експозицията, която се открива на 11 май, има ретроспективен характер и е посветена на 90-годишнината на художничката – жив класик на българската графика.
Една изложба, заредена с уважение към приноса на значим български художник, се открива на 11 май от 18:00 в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна. Тя е с посвещение на 90-годишнината на доайена на българската графика Анастасия Панайотова и отправя поглед към различни периоди от нейното творчество с колекция, събрана от галерии и колекционери под кураторството на дъщеря й Невена Лилова. Изложбата включва литографии, рисунки и принтове и се организира със съдействието на ХГ – Добрич, ХГ „Илия Петров“ – Разград, ГГИ – Варна, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ХГ „Елена Карамзихайлова“ – Шумен и ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас.
Изкуството на художничката представя изкуствоведът Пламена Димитрова-Рачева, директор на ГХГ-Варна:
Годината, в която Анастасия Панайотова открива първата си самостоятелна изложба с ретроспективен характер в София, в изложбената зала на СБХ на ул. Раковска 125, е 1981. Това е годината, в която през май се откри първото Биенале на графиката с международно участие във Варна, и на него тя е удостоена за новаторските си постижения си в това изкуство с Първа награда и сребърен плакет за цветната литография Заден двор (1980). Към онзи момент са изминали 27 години, откакто талантливата художничка, вече с международна известност в света на графиката, е утвърдено име в съвременната българската графика и едно от най-ярките имена на Бешковото поколение. Заедно с Тодор Панайотов, Златка Дъбова, Христо Нейков, Симеон Венов, Борислав Стоев след 70-те години на ХХ в., тя се нарежда сред двигателите на този естетически и мирогледен прелом в съвременната българска графика, невъзможен без контакта с другите напреднали национални култури. Заедно със следващото поколение от 80-те години те изминаха един сложен път на еволюция на графичния израз, която едно десетилетие по-късно на Биеналето във Варна известният ни изкуствовед Димитър Аврамов анализира така: „Българският график днес не залага на директно наблюдение, на непосредственото възприятие, по-скоро на пластичното въображение. Светът му е странен, причудлив, многомерен, нерядко свърхреален. Този свят мами, приканва фантазията на зрителя да броди из неговите непознати територии – да стане съучастник в една духовна авантюра“.
За Анастасия Панайотова еволюцията на пластичния език за постигане дълбочина на графичния израз започва от средата на 60-те години. Стилистиката на изкуството ѝ се формира в техниката на цветната литография и тематично е свързана с традициите на направлението „Родно изкуство“, утвърждаващо националните ни ценности в пластичната ни култура още през 20-те и 30 те години на ХХ в. От тази серия са цветните литографии, свързани с българския бит и фолклор като Момиче с накит, Трапеза, Булка и цветни рисунки от серията Българи.
През 70-те години на ХХ в., под влияние на западноевропейската графика, в българската се появяват нови тенденции, които обогатяват техничния репертоар на графичните техники, и тематичният с нови идеи в съдържанието, изразяващи вътрешния свят и личните чувства на твореца. Анастасия Панайотова се обръща към тушовата рисунка с перо, която отговаря на импулсивният ѝ експресионистичен подход и така постига сугестивно въздействие на графичните изображения и драматична изразителност. През 1974 и 1978 година за постижения в рисунката тя получава Голямата награда на СБХ на името на Илия Бешков. Духовен последовател на своя професор във визуалното провокиране на проблемно мислене у зрителя, Анастасия Панайотова създава графични листове с интровертни и екстровертни взаимоотношения в предметно-психологичната среда.
В този период и през следващото десетилетие в изкуството ѝ се формират няколко големи тематични цикли като Жени, историческите Апотеоз на Св. св. Кирил и Методий, митологичен – Силата на митовете, Маски, в които цветовете в литографиите имат по-лаконично въздействие. Следват сериите Насилие, Идоли, в които идеята за преобразяването се акцентира с изобразяването на антични артефакти, имащи силно визуално въздействие със символичното и метафоричното си внушение. Поради носталгичното ѝ пристрастие към духовните и традиционни ценности на Възраждането, в графиките ѝ има много елементи, свързани с етнокултурата ни и с пластичните принципи на възрожденските ни щампи.
Завършила специалност илюстрация при проф. Илия Бешков в Националната академия, Анастасия Панайотова създава серии с графични листи по стиховете на руската поетеса Марина Цветаева (1974), на Янис Рицос (1979) и на най-лиричния ни поет – Димчо Дебелянов (1980). Метафоричното внушение, присъщо на поезията при тях, е постигнато в неясната абстрактна пространствена среда с транспарентно насложени пластове в една плоскост, в която образите имат различни мащаби, сред декоративни елементи, инспирирани от древни артефакти. Те са силно стилизирани, за да влязат в единство със стилистиката на човешките фигури. Цикълът Композиция е еманация на общочовешките житейски драми, видени през емоционалната призма на субективните преживявания на художничката.
В изкуството си Анастасия Панайотова остава искрен творец, който изразява своите чувства спонтанно. Идейната програма на изкуството й следва две основни линии – едната е свързана с поезията и музиката (серията тушови рисунки Музика (1985), а другата – със значимостта на националната история. С огромното културно наследство на българското средновековие и на българското Възраждане са свързани, например, рисунките от диптиха Страдание, а има и една по-универсална традиция, свързваща мита и артефактите, доловима в Ангели с чаша (1993), Христос неразпознат (2000), Сваляне от кръста (2002), Изгонване от Рая (2005) … Духовно следва своя учител, сияйния в мъдростта си проф. Илия Бешков, от когото се учи да опознава света чрез рисунката, защото „Изкуството, претворявайки фактите в истини, отменя естествената им смърт…“. Тази рефлексия в душевността ѝ при обучението в Академията е повлияна и от другите и преподаватели, сред които са проф. Веселин Стайков и Николай Райнов. Тя открива нови светове чрез досега си с тях и творчески се себеопознава от Бешковото мъдро слово, което магично преоткрива чрез рисуването. Рисунката с цвят и с туш е онова, в което духът ѝ се разтваря за истината, а ръката ѝ му предава красотата с енергията на вдъхновението.
Така се появяват образите в един феминизиран свят, живеещи в едно женско царство, в което нежността се чувства (Закрила, Любов, Вероника – 1989), болката се усеща (Мълчание, 1975), заплахата се разпростира и деструктурира фигурите (Ателие, 1976). Възникват диспропорции, деформации и обърканост – Три жени край отворена врата (1976), Две жени с бухали (2001). Този концепт поражда теми, които във вертикален план придобиват универсално значение, в хоризонтален – трансформират времето в мигновения и предават тленност на битието [Композиция в червено (Молба и закрила), (2003)]. Също както при Бешковите словесни рисунки, и при Анастасия Панайотова те не могат да се разказват, но са експресивни и се преживяват. В тях има жени, затворени в един традиционен свят на отминал живот, видения от друг свят, възкръснали като носители на историческото ни битие. Те са откровения от един женски свят, в който диалозите са уловени като звукова вибрация на щрих и линия, пулсираща със сърдечния ритъм във Ветровит залез (1982), Сцена (1975), Мълчание (1975). Това е линия, губеща се в светлината на възторга или линия, натежала от болка и тъга, пръскаща се в черно петно, понякога подсилена от внезапно появили се цветове.
Голяма част от творчеството на художничката е изповедно и много лично. Анастасия Панайотова открива своята същност на българка назад във времето, свързва се с ритуалите, с естетиката, родена в копнежите по красота и видяна в шевиците, накитите, резбата, цветята. Измерва се духовно с вековете, въображението ѝ се носи по логиката на интуицията, защото иска да разбере онова, което ни прави духовно осъзнати и сърдечно привързани към българското, към родното.
В темите, които разработва, намира своите лични прозрения, откровения в човешкото познание, в и извън времето. Намира в какво е величието на света и открива своите парадокси в изкуството, но винаги през интимната и творческата си същност. С годините графичните ѝ листове се натоварват визуално, като графичните похвати и живописните са завладени от някаква стихия на жеста и изразяват емоцията [В градината (2004), Музиканти и мъртво чудовище (2003), Златният ангел (2002), Край пианото (2003)].
В мислите и чувствата си, в пластичните и естетически възгледи, художничката открива вътрешния си емоционален свят последователно и правдиво и ни го предава с ясно и силно чувство.
Като стил изкуството ѝ е изящно, като в определени тематични цикли декоративното се вгражда в структурата на композициите и ги превръща в сложни изображения, богати на внушения. Това е характерно за цветните ѝ литографии след 80-те години и рисунките, в които ритмичността на цветовете следва графичните очертания по някакво вътрешно чувство, което магично трансформира пространството.
Графичните листове са завладени от един вихрен ритъм от линии, щрихи, цветни линии и петна, и в същото това пространство фигурите са застинали като във фотографски кадър. С математическа точност са намерени ясни съотношения между различните елементи на композициите. Това е типично за асоциативно-метафоричните графични изображения, които владеят визуалния език на графиката ни в десетилетията след 70-те години. Тази многосъставност и различните мащаби при структурирането на изобразителното пространство с многомерни други пространства в него натоварва графичния лист със сложни композиционни взаимоотношения. Символите, орнаментите са структурирани елементи, пластичният език съответства на задълбочено търсене на една модерна изразителност.
Графичните произведения на Анастасия Панайотова в смесена техника с темпера и гваш се доближават по сила до въздействието на експресивната живопис. Черно-белите рисунки с туш и перо са артистични, характерни с деформациите и стилизацията си, която превръща образите им в знакови. Те са въздействащи и ярки, защото изразяват един индивидуален свят, в който са споделени, образно казано, поезията и прозата на живота. Когато се вглеждаме в тях, сякаш пространството се разтваря и ни увлича с енергията си в дълбините и повърхността си, провокира сетивата и въображението ни с тайни, които сами трябва да открием и преживеем. Известният изкуствовед Димитър Арнаудов откри ценността на изкуството на Анастасия Панайотова в богатата художествена проблематика, която то носи, решена по неповторим, своеобразен начин – искрен и професионално задълбочен.
