Дамян Дамянов
Непознатите и неизвестни факти за историята, която ни заобикалят започват все повече да стават обществено достъпни и научно обсъждани. Пример са крепостите край гр. Провадия. Едната – световно известна, другата – непозната не само за публиката, но засега и за археолозите.
Крепостта „Градището“
Над с. Петров дол в посока гр. Провадия се намира малко известната и неизследвана крепост „Градището“. Тя е разположена на 1,7 км. южно от селото, в местността Градището. Представлява висок, естествено укрепен скален издатък с почти триъгълна форма. На места отвесните скали достигат височина от няколко десетки метра. Достъпна е от североизток. Крепостна стена с дължина около 150 м. прегражда отсечката между двата края на скалния венец и затваря площ от около 30 дка.
Градежът на крепостните зидове е от ломени камъни, споени с бял хоросан. По повърхността са разхвърляни камъни и тухли от разрушени постройки и фрагменти от глинени съдове от V-VI и XIII-XIV В. От крепостта произхожда монета на Юстиниан Р. Крепостта е изградена през V-VI В. и вероятно възобновена през XII-XIII В. Защитавала е пътя от Провадия към Търново.
В местността природата е изключително красива и има няколко интересни забележителности – скален манастир, древно тракийско светилище и екопътеки.
Крепост „Овеч“
Крепостта „Овеч“ представлява магическо място, което крие неподозирани тайни и истории.
Провадийската крепост е построена на величественото плато източно от града, познато под името Калето. Тя се използва от средата на ІІІ до края на ХVІІ век, с прекъсване от първите десетилетия на VІІ до Х век.
Първото име, което носи крепостта, е „Проват“, което преведено от старобългарски означава „овца“. Точно поради тази причина по-късно Аспаруховите българи и дават името „Овеч“.
Kаменна крепост или Таш Хисар е името, дадено му от Османската империя. Непрестъпните естествени каменни стени правят крепостта трудно превземаема. Скали с височина от 11 до 18 м. са спирали през вековете много нашественици по тези земи. Тесен скален провлак я свързва със съседното плато Табиите. Между двете плата – Калето и Табиите в средновековието е имало специален дървен мост. Най-високата част на крепостта е „Цитадела”, намираща се на 166 м надморска височина.
Крепостта „Овеч“ помни редица исторически събития – времето на Петър ІІ и Калоян, движението начело с цар Ивайло, рицарите на Амедей VІ Савойски, османското нашествие, антиосманското въстание от началото на ХV век, походът на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело.
През 14 век тя е превзета от 30-хилядна турска армия, която използва сключено малко преди това примирие и нахлува с хитрина. Години по-късно населението въстава срещу поробителите, но османските орди отново овладяват средновековния град. Внушителното плато помни още редица кървави битки до края на 17 век. След това укреплението постепенно губи своята важна роля, а в подножието българите оформят днешния град Провадия.
Съществуват и редица легенди, свързани с крепостта „Овеч“. Една от тях разказва за отбраната на крепостта.
ЛЕГЕНДАТА
Според нея черкезите с месеци обсаждали Овеч. Местното население обаче си изградило желязна система за защита и си съобщавало с огньове, ако в далечината се мерне враг.
Веднага след като се появял сигналът за бедствие, всички влизали в крепостта и вдигали подвижния мост, който свързвал платото с околността. В дълбоките карстови пещери имало огромни запаси с жито, а прочутият кладенец снабдявал обсадените с прясна вода. Според преданията той можел да се ползва и като авариен изход. Местните хора разказват, че преди време в отвора на кладенеца пуснали оцветена юрдечка. Птицата изплувала след два дни в Петров дол, което е на 12 км от крепостта.
Едно от преданията свързано със стария град Овеч гласи, че някога градът е бил дъно на море, което се простирало чак до Тимишоара и Будапеща. Калето стърчало над водата като остров. По-късно Александър III Македонски прокопал Босфора и тогава водата се отдръпнала. По дъното останали черупки от морски животни.
Други легенди разказват, че в гората зад „Калето“ е имало извор, чиято вода местното население считало за чудотворна. Късовете от габър, хвърлени в извора, след три дни се превръщали в зелен камък. От този материал местните майстори на ръчни стругове правели филджани, паници, шишета за гюлова вода и ножове.
