Редакция "Нова Варна"
Варненка сподели своите впечатления от украинският център в морската столица. Центърът се намира в Спортна зала. Ето какво разказва Милена Пехливанова в своя профил във Facebook.
Публикуваме текста без редакторска намеса:
„Приятели, иска ми се да кажа няколко думи за този Център за подкрепа на бежанци от войната в Украина във Варна, в Спортна зала. За девет дни, откакто се създаде там, все още е в състояние на контролиран хаос, но има и голяма (само)организация. Все пак е война! Не можем да очакваме любов и хармония…
Хората пристигат след дни път в автобус изморени, уплашени, дезориентирани, без идея къде ще сложат децата си да спят, какво ще правят утре и въобще как ще протече остатъка от целия им живот. Ще видят ли близките си, останали в Украйна, ще могат ли да ги погребат… Има страшно много деца с майките си и малко мъже, главно възрастни. Малките дечица веднага отиват да се успокоят в детския кът, а по-големите им братя, пак малки момчета, вече обаче млади мъже, изведнъж стават супер отговорни и загрижени, постоянно идват да наглеждат малките си сестричета и се връщат при багажа, докато майките им се оправят с администрацията. Срам ги е да приемат сокчета и закуски, но все пак вземат, защото са гладни. В първите дни, докато наглеждах хлапетата в детския кът и гледах да не паднат върху радиаторите, едно 6-7 годишно момиченце се приближи до мен и бавно ми каза „W-A-T-E-R”…
Украинците първо минават през една регистрация. Там им записват личните данни и ако нямат идея къде могат да отседнат, им помагат да изберат или се ориентират. Не съм съвсем запозната за там, аз съм бачкатор в склада, получавам, сортирам и издавам продукти и дарения, но мисля, че трудно би се случила някоя, да кажем, измама. Тия дни разбрах, че има специален сайт, където качват всички номера и им се води точна статистика.
Хората попълват едни бележки с поредни номера (вчера следобяд бяха надхвърлили 1000 за деня), всички стискат в найлонови пликове по няколко сини украински паспорта на цялото семейство, попълват им имената и номерата, а на гърба на бележките записват от какво имат нужда. Ние го събираме според наличностите и възможностите. Понякога намираме нещо, което са искали, но късно. Наличностите се изчерпват, после се възстановяват и така… Има дарена дори котешка и кучешка храна! 🐱🐶💗
Бърза се, дори се бяга по дългите коридори, постоянно или ние благодарим на носещите торби дарители, или на нас непрекъснато ни благодарят, благославят и с насълзени очи се сбогуват. Трудно се намират добри мъжки обувки, вчера давам едни, според мен твърди и скапани, но жената ги грабна от ръцете ми с възклицанието: „Отлично! Спасибо!“
Почти изцяло всички в центъра са доброволци. Основно млади украинци (вероятно студенти – опасявам се, че тия дни не учат много, защото винаги, когато отида, са там), дори руснаци, българите сме значително малцинство. Например, чух едното момиче да казва, че преди атаката е била на гости за три дни на приятели във Варна и сега просто е останала тук.
Появяват се журналисти, на моменти има камери, политици, костюмари, но всички сме от една страна – на домакините, на помагащите. Всеки действа по своя си задача.
Говори се главно на руски, тук-там английски. Едни от нас бягат да изпълняват бележките, други стоят в складовете, разделени условно на такива за завивки, за дрехи, за козметика и хигиенни материали, за храна, най-новото ъгълче под едни стълби е за кухненска посуда. От скоро има и доста добре зареден „щанд“ за лекарства. Там стои и изпълнява нуждите едно момче, май украинец, студент по медицина. Хората търсят и лекарства от първа необходимост, но понякога и сложни неща като лещи за очи и съответната течност, каквито – уви – не намерих. Ние крещим какво пише на бележката, отговорниците подават, за да става по-бързо, бягаме за дрехи, носим, пробват, връщаме и така. Хората са благодарни! На мен някакви хора ако ми носят някакви дрехи, все едно от втора употреба, и ми ги бутат в ръцете без да имам избор и без да ги пробвам, едва ли ще викам „Отлично“, да ви кажа… Но няма как, няма време, не може да се влиза вътре, а опашката не свършва и не свършва. Всички бързат, чакат, плачат… Ние, ако спрем за малко, разбираме колко сме изморени. Не ни се иска да си тръгваме, но по някое време все пак го правим. Става течение, блъсканица е, излизаме навън да разтоварваме коли и микробуси, уж сме с маски и сме облечени, ама…
Истината е, че който иска помага. Който не иска – си намира причина. Който винаги е бил активен и доброволец, е такъв и в момента. Такъв ще бъде и в бъдеще. Ако всички, които сега реват за хала на българите, бяха малко по-активни през годините по отношение на несправедливостите в нашата си система, в нашия си живот, може би щяха да живеят малко по-добре и по-задоволено. За да не бълват сега злоба, завист и просто духовна нищета спрямо хора, бягащи от война. Живели, работели, учели и приготвящи вечеря за семействата си в собствените си домове само допреди десетина дни.
Не знам докога ще продължи това положение, до кога ще има нужда от дарения. Вероятно още не много дълго, докато се организират и държавните институции. Да се знае обаче нещо – хората даряват, много даряват и помагат, много помагат! Фирми, организации, семейства, пенсионери – идват и носят, носят, носят… Малко, много, цели палети или една торбичка – но носят! Това е факт, който ме кара да се гордея. Не това, което чета в социалните мрежи.
В един момент например няколко човека подред ни носят много чифтове детски чорапи – и нови, и използвани. Впоследствие разбирам, че е излязъл призив в медиите за нужда на Центъра от чорапи. Така че не четете какви са коментарите под подобни призиви, а гледайте какво правят българите. Помагат в нужда! ❤
Всички мои приятели и познати, които помагат и носят и работят, са страхотни, много са! Гордея се с тях също 💗
По отношение на ‘скъпите им джипове’… За мен това просто значи, че и там има хора с по-големи възможности, с бизнеси, нормални хора, преуспели. (Това ли са… нацистите?!) Вие, ако не дай Боже, засвистят бомбите, ще си оставите колите пред дома и ще хукнете да се спасявате към Гърция или Италия с влака ли? Не мисля…
Що се отнася до българските деца – макар и не толкова заможни, те все пак спят спокойно (без бомби) в собствената си страна, в своите си легла, над тях бдят и двамата им родители и цялата рода, а ако се разболеят тежко, дори и да не са толкова обгрижвани от държавата, им помага общността, а не чужди хора.
Помислете върху това.
Да бъде мир, а не война!
💓
ПП. И нещо важно: няма, повтарям – в Центъра НЯМА изискване дарените дрехи, завивки, обувки да са нови. В коментари ще качвам сайтове и начини, по които може да се помага. Вие също качвайте, моля. Благодаря!
