Закъсняла, но ключова стъпка
След близо 25 години дебати, неуспешни инициативи и международен натиск България най-сетне е близо до въвеждането на Закон за лобизма. Министерството на правосъдието публикува за обществено обсъждане Закон за прозрачност и почтеност в управлението, чиято цел е да направи видими връзките между частните интереси и публичната власт – на национално и местно ниво.
Според проф. Пиер Луиджи Петрило от университета LUISS в Рим, лобирането е нормална и дори необходима част от демократичния процес, защото показва плурализма и активността на обществото. Проблемът възниква, когато то остава скрито и неотчетено, превръщайки се в източник на недоверие и усещане за задкулисие. В законопроекта лобизмът е дефиниран като „представителство на интереси“ – всяка устна или писмена комуникация, целяща влияние върху нормативни актове, политики, планове и програми. Обхванати са всички ключови институции: парламент, президентство, Министерски съвет, местна власт и други органи с нормативни правомощия.
Съществен елемент е ограничението за т.нар. „въртяща се врата“ – висши публични длъжности не могат да упражняват лобистка дейност не само по време на мандата си, но и една година след него. Целта е да се прекъсне практиката натрупаните контакти и влияние във властта да се използват за прокарване на частни интереси веднага след напускане на поста. Рискова е ситуацията, в която прозрачността при лобизма формално съществува, но реално не работи. Но инвеститорите се нуждаят от предвидимост и равен достъп до институциите – нещо невъзможно при неформални зависимости и клиентелистки модели.
Темата присъства отдавна в българската култура и се появява чрез образа на посредника – от комедийния герой в „Опасен чар“, през мрежите на влияние във „Вчера“ и „Дзифт“, до сатиричния институционален натиск в „Мисия Лондон“. Лобистът рядко е професия, а по-често „човекът, който знае как стават нещата“. Именно срещу този неформален модел е насочен законът: чрез регистър за прозрачност, публични календари на срещите и „законодателен отпечатък“, който показва кой и как е повлиял върху даден текст. Лобирането само по себе си не е корупция – проблемът е потайността. Публичността дава възможност на гражданите да правят информиран избор и поставя отговорността там, където ѝ е мястото: върху публичните решаващи органи. Само при ясни правила лобирането може да запази легитимната си роля в демокрацията.
Лобирането е важен елемент на демокрацията, тъй като позволява различни интереси да бъдат представени пред вземащите решения и допринася за по-информирано законодателство чрез предоставяне на експертни знания и специфична информация. Но неравният достъп до властта, обусловен от финансови и организационни ресурси, поставя в неравностойно положение по-слабо представените групи. Рискът от корупция се увеличава, когато лобирането се преплита с подаръци, услуги или големи политически дарения. Затова много държави въвеждат правни рамки като регистри и правила за разкриване на лобистка дейност. Балансът между ефективното застъпничество и етиката изисква кодекси на поведение, независим контрол и по-широко участие на обществото.
