Има поети, които пишат, за да бъдат чути, и други – които пишат, за да оцелеят. Райна Недялкова принадлежи към вторите. В нейните стихове има памет и пейзаж, болка и доброта, неосъществена любов и дълбока човечност. Разговорът с нея не търси ефектни формули – той се движи бавно, като есенна разходка из старо Търново, където всяка дума е преживяна.
– Кога усещаш, че едно стихотворение е „готово“ и има ли такъв момент изобщо?
– Не мисля, че има напълно готово стихотворение. Винаги минава през редактиране. Пиша както ми дойде – после се връщам, пренареждам, доизживявам текста.
– Какво обикновено идва първо при теб – образ, дума, ритъм или чувство?
– Чувството. Всичко тръгва оттам.
– Има ли тема, към която се връщаш отново и отново, дори без да го планираш?
– Неосъществената любов. Тя сама се връща.
– Какво те плаши повече в писането – тишината или прекалената яснота?
– Нищо. Писането за мен е начин да споделям чувства и мисли, а не източник на страх.
– Как Търново присъства в поезията ти – като пейзаж, като памет или като настроение?
– Като памет и пейзаж, като една закотвена обич.
– Мислиш ли, че човек пише различно, когато живее извън старата столица?
– Живяла съм и извън Търново – тогава пишех с носталгия, но не мисля, че стилът ми се е променял. Той е свързан с моя начин на мислене, със съученици, младост и любов.
– Имаш ли „твое“ място в града, което храни думите ти?
– Всяко място може да вдъхнови. Но особено обичам Стамболовия мост и старата част на града.
– Какво в живота ти най-силно е променяло гласа ти като поет?
– Борбата за живота. Болести, тежка операция, завръщането в света, претърпяните несгоди.
– Какво те връща към себе си, когато думите не идват?
– Понякога нищо не се ражда. Но тогава ме чакат децата с диабет. От 39 години съм с това заболяване. Написах книга за тези деца и я разпратих безплатно. Получих благодарности от родители. Тогава разбираш, че чрез стиховете има смисъл.
– Как се отнасяш към уязвимостта в поезията – като риск или като необходимост?
– Като необходимост. Всеки човек е уязвим – това е част от характера ни.
– Мислиш ли за читателя, когато пишеш?
– Не. Стиховете се раждат непринудено, от само себе си.
– Какво би искала да усети човек, след като затвори твоя книга?
– Да пропътува моята душа. Пиша като послание: „Приятно пътуване в дебрите на моята душа“. Искам хората да усетят душата ми и да се припознаят в стиховете ми. Да излязат малко по-добри. Във всеки човек има зрънце доброта – искам да го събудя.
– Вярваш ли, че поезията може да променя нещо извън нас самите?
– Да. Може да ни направи по-човечни.
– Ако трябваше да опишеш поезията си с един сезон – кой би бил?
– Есента. Не винаги е пролет в стиховете и в душата.
– Има ли дума, която обичаш, без да знаеш защо?
– „Доброта“. Знам защо – искам да раздавам добро.
– Какъв въпрос би искала да ти задават по-често?
– Защо дарявам парите от книгите си за децата. Не го правя за интервюта или известност, а защото така го усещам – със сърцето и душата си.
– Над какво работиш напоследък?
– Не работя целенасочено върху нова книга. Пиша по вдъхновение.
– Какво си пожелаваш за тази година – като поет и като човек?
– Като човек – здраве и нова работа. Като поет – нови срещи с хората, творчество, литературни салони в читалището. Събираме се писатели и поети веднъж четем си произведенията и обменяме нови стихове.
Автор: Виктор Калицов
