Гледам през прозореца с изглед към булевард Чаталджа – забързани хора с безброй торби в ръце, трафик, разбит тротоар, пазар, боклуци и бездомни кучета. Нормално. Голям град, централна улица.
На тротоара срещу прозореца – възрастна жена, пред нея малка дървена масичка. Заглеждам се. Домашна ракия в бутилка от минерална вода Девин, пакетче с орехи, цветя, набрани от някоя градинка, плетени чорапи и ръкавици… Става ми тъжно. Духа вятър и е студено, всеки момент ще завали дъжд. Жената е помислила за това – облечена е с дебело палто, вълнен шал и шапка. Хората минават, и понякога, забързани в ежедневието, дори не я забелязват. Мисля си, какво ли се е случило с нея, каква е била съдбата й. Защо вместо да се радва на старините си, да гледа деца и внуци, и да се топли вкъщи до печката, тя е на улицата всеки ден, независимо от времето, и продава дреболии на обща стойност не повече от 20лева?
Тъжно, но факт. Излизам и се разхождам край пазара. И там, възрастни хора, с малките масички, продаващи всичко – от лайка до домашно вино в пластмасова бутилка от лимонада. Ръце, посинели от студ. Клиентите са малко, но „продавачите“ са там всеки ден. Понякога си купувам цвете от 0.50ст., но странно защо, не се чувствам по-добре.
Питам се, какво правят там тези хора? Защо са работили цял живот, ако не могат да изживеят нормално старините си? Колко ли е мизерна пенсията им?
Как стигнахме до тук? И защо нищо не се променя?