Как болница се превръща в приют? И защо психично болни живеят над 10 години в болница?
Това е реалността на стотици българи със психични заболявания. Те отдавна трябва да бъдат изписани, но се оказва невъзможно.
Причината е поредният параграф 22. Няма човек в държавата, който да разреши изписването им и настаняването им в социален дом.Срещаме Ви с две жени, които буквално не съществуват за никого извън курило.
Неда Попова всеки ден обядва на едно и също място. Гледа през един и същи прозорец, който не може да отвори.
„Дойдох тук на лечение. Октомри месец 2007-а година, след като почина татко“, разказва тя.
Оттогава не си е тръгвала. Страда от остра форма на епилепсия.
„Тука ме държат затворена, не ме пускат, защото в лафката искат много пари, много е скъпо. Не ме пускат, щото искам на хората пари, искам да си купя баничка, кафенце, сладолед с шоколадова глазура“, споделя Светла Величкова.
Истината е, че те няма къде да отидат. Отдавна никой не ги чака. И никой не ги посещава. Но и мястото им не е в болницата, защото там престоят би трябвало да е временен. Но продължава вече 10 години. Невъзможно е те да бъдат изписани, защото са под запрещение – не могат да упражняват гражданските си права. Не могат да положат подпис и да взимат решения.
За да бъдат изписани и настанени в социален дом, е нужно разрешение на техните настойници, но те са се отказали от тях. В такъв случай общината назначава настойнически съвет.
Близките им не ги искат, институциите си пращат писма, а Светлана и Неда искат просто по-добър живот.