Снежи Раева
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна представя първата постановка по книгата, спечелила Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020
Премиерата на „Поразените“ е сред събитията на 100-тния юбилеен сезон на Варненската драма. Спектакълът ще се играе в залата на Градската художествена галерия на 2 и 16 октомври от 19:00 часа. Четирите актриси, които изнасят спектакъла – Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова, споделят своите вълнения преди премиерата.
Трупата на Варненския драматичен театър ще играе премиерно очаквания с много интерес спектакъл по книгата на Теодора Димова „Поразените“. Целият творчески състав на постановката е изпълнен с усещане за необикновената значимост на това събитие, защото за премиерата пристига специално самата авторка.
Книгата на утвърдената писателка е носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020. Драматизацията на литературната творба е работа на водещия актьор и режисьор от Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Стоян Радев Ге. К. Калин Николов създава музикалната среда на спектакъла, а в ролите са големите имена на Варненската драма Веселина Михалкова, Даниела Викторова и Петя Ангелова, заедно с младата Полина Недкова, позната на младата публика и от активното си присъствие в социалните мрежи. Спектакълът се реализира с финансовата подкрепа на Фонд „Култура“ на Община Варна.
Ден преди премиерата актрисите, които се превъплъщават в женските образи от романа, споделят с какво усещане влизат в зоната на случване на „Поразените“, как се приближават към отдалеченото от нас време на годините след 1944 и какво биха искали публиката да разбере за тази сурова епоха.
Веселина Михалкова – Райна в „Поразените“:
Ужасно сме развълнувани, сън не ни лови, не искаме да се разделяме, дори когато свърши репетицията, само стоим и мълчим. С изключително любопитство сме как този спектакъл ще кореспондира със зрителя, как зрителят ще го приеме. Изключително вълнение има и от това, че самата Теодора Димова ще бъде на премиерата и за първи път ще чуе своя текст, наистина вълнението е огромно у всички.
Аз съм дете на социалистическия строй – до 18-годишна възраст съм израснала в този строй и нищо не съм забелязала, защото детството ми беше безкрайно щастливо. Но това няма никакво значение. Романът е толкова актуален, защото показва какво е да ти отнемат свободата, да ти отнемат достойнството, ценностите, в които вярваш… А нима в момента, във времената, в които живеем и при всичко, което се случва и у нас, и около нас, е много по-различно? Светът е толкова разбъркан сега, война се води съвсем наблизо до нас и предполагам, че има много майки, които вече са загубили синовете си, съпрузите си… Много сила трябва, за да можеш да продължиш живота си след подобни изпитания.
Моята героиня е една от малкото, за които разказваме, която доживява до дълбока старост. Но ние виждаме какво възпитание тя е дала на децата си, а след това нейните деца какво са предали на следващото поколение и какви са пораженията върху внучката й. От една страна, паметта трябва да я има, а от друга – вчера ме попитаха как се стига до някакъв край – не знам, казах, може би гените трябва напълно да се сменят, за да може да се изчисти това от нас.
Много лично приех спектакъла, разбира се, защото ти трябва да го разбереш, а не можеш напълно. Нито една от нас не може да разбере докрай тези зверства. Ние много сме се пазили от това да слагаме знак плюс или минус, защото то е един омагьосан кръг. Това, което се случва през 1944, когато навлиза комунистическата върхушка, се е случвало и преди – по време на фашисткия режим, само че с други хора. Колелото просто се върти, върти, и няма разлика, и няма край. Където има тоталитарен режим, тези неща са много страшни.
За какво да са готови хората, когато идват на представлението? Текстът не е лек, но ако хората могат да отворят душата си, сетивата си, да чуят, да осмислят, да не се уплашат от темите, които се разискват, да не си кажат – това е толкова далеч от нас, такива неща не съществуват. Да разберат, че просто не може така. Не може така! Това е единственото, което се откроява в нашия спектакъл – че не може така. То е един катарзис – и за нас, и за много от хората, които вече ни гледаха на откритата репетиция – ние играхме пред 50 души, беше направо предпремиера. И аз съм много щастлива, че този спектакъл еднакво разтърсващо се възприе и от възрастни хора, и от средното поколение, и от съвсем млади момчета и момичета, които просто не можеха да говорят дълго време след това. За мен най-важното е какво ще достигне до младото поколение, до младите хора.
Даниела Викторова – Екатерина в „Поразените“:
Усещането, с което пристъпвам към репетициите и към предстоящата премиера, е на отговорност. Голяма отговорност към огромния труд на Теодора Димова и респект към нейния текст и към драматизацията на Стоян Радев. Отговорност и заради посланието, което искаме да пренесем до нашите зрители. А то е, че просто не може така, не може такива неща да се случват – нито в близката ни история, нито в близкото ни бъдеще. То е нечовешко и ненужно, човекът не е създаден за това.
Текстът е толкова силен, толкова омагьосващ, толкова харизматичен в своята трагика и в своята истинност, че единственият начин да влезеш в него, е пълно потапяне – ти се потапяш, ти нямаш шанс да бъдеш отстранен, да не си част от това. Мисля, че същото се отнася и за зрителите, защото не можеш да останеш обикновен наблюдател и слушател на тези истории, на тези четири разтърсващи женски съдби.
Как да дойдат хората на спектакъла? – с отворени очи и сърца да дойдат, за да могат да възприемат, да разбират, да чуват, да усещат, да съпреживяват заедно с нас, а що се отнася до епохата, много от зрителите, които ще гледат спектакъла, са били малко или много поразени от този тоталитарен режим. Всеки от нашето поколение и от поколението на нашите родители има в семейството си поне един пример за поражения от този строй – не само от страната на жертвите, а дори и при тези, които са били във властта. Самата аз съм твърде обременена с много негативи, моята позиция спрямо строя, който беше допреди 30-ина години, е твърде отрицателна, но в самия спектакъл ние въобще не се занимаваме с оценки на това кое е добро, кое е лошо. Има го и това, че другата гледна точка стои. Тези хора, които са слезли от планините и са завзели властта, които са се възползвали от това, неминуемо имат друга гледна точка и ние, без да я натякваме, без да я афишираме, се съобразяваме и с нея.
Отпечатък е сложен върху всеки, независимо от коя страна е бил. Дори при моя син, който е на 18 години – най-младото поколение, колкото и да е странно, и при него сигурно има някакви следи, просто защото аз съм била възпитавана в друг строй и сигурно някак това дава отражение и на неговото възпитание. Моята личност, моят характер са се оформили по време на социализма. А всеки един тоталитарен строй води след себе си такива последствия.
Най-трудното в изграждането на образа на моята героиня беше това, че и ние самите не искаме нашите монолози да звучат като оплакване, като апел за съжаление от отсрещната страна. Да не звучи така – виждате ли колко трагичен живот сме имали ние и през какво сме минали, нашите съпрузи са били разстреляни, ние сме останали сами с децата си, изселени… Това беше най-трудното, защото текстът така или иначе влече – толкова са трагични тези съдби. Но целта ни беше просто да сложим фактите, да се знае, да не се забравя и да се говори за това. Нека зрителите да дойдат, самите те да преживят катарзиса, да преосмислят много неща и да си зададат много въпроси.
Полина Недкова – Александра в „Поразените“:
Много си говорим напоследък с колегите за усещането, с което влизаме в това представление. То е много любовно, отдадено и задължително примесено с някакъв много голям страх у всички ни – страх да влезем в това безпощадно измерение. И понеже много се отдадохме на процеса и на историите, някак много особено присъстваме и четирите, докато се подготвяме за спектакъла – стоим, мълчим, от време на време се споглеждаме, тук-таме някоя се изсмива леко истерично, след това пак помълчаваме. Това е много особено нещо, което не ми се беше случвало досега, и много прекрасно.
Много е далеч от мен това време, слава богу, но както е далеч, така и много притеснително напомня за днешния ден. Но специално, за да се приближа до историите от романа, аз слушах много разкази на хора, които са живели по-близо до тези събития. Разпитвах баба си, разпитвах родителите си, четох доста истории, статии, книги за хора, които са имали особени ситуации по време на режима. И честно казано, с много питане и с много фантазиране се приближих до това време.
Моята героиня се развива едно поколение след останалите три и идва да покаже, че тези поражения са толкова кошмарни, че белязват и децата, и внуците, и поколения напред. Дори си говорим често, че ако имаше още една история – от днешния ден, тя нямаше да бъде по-лека.
На моите последователи в социалните мрежи бих казала, че този материал вероятно ще им се стори труден. Затова, нека се отворят към него – сегашното поколение има много бариери и много екрани пред себе си. Но е изключително необходимо, ние трябва да помним тези неща, да не ги забравяме, защото основното, с което ние тръгваме в този спектакъл е, че не може така и че историята се повтаря, ако я забравим. Така че изключително важно за младите хора, които ще дойдат да ни гледат, е да влязат много отворени, приемащи и наистина да могат да си представят какво е било. Това ще ни накара да се чувстваме по-благодарни за това, което е сега.
Много съм щастлива и благодарна, че успях да работя в този проект. Това за мен е една основна театрална среща в живота ми. Мисля че е нещо, което винаги ще помня. Просто беше учебник за театър. Аз играя с наистина велики актриси, които съм гледала като малка, на които съм се възхищавала и съм искала да приличам на тях. И сега в един момент на сцената те се оказват зад гърба ми буквално. Усещането е неповторимо, емоционално е много. А и режисьорът е Стоян Радев – аз първо учих в школата на Валентин Митев, после в театралното студио на Стоян Радев. Той е човекът, който наистина запали голямата искра – истинската любов към театъра съм я взела от него тогава. Особено е усещането учителят ти да ти е режисьор, твои учители да са с теб на сцената и да си партнирате – да усещаш присъствието на такива големи актриси до себе си е… не знам, с такова треперене подхождам, че наистина е много внимателна работа.
Искам да усетя целия ден днес, защото това е последният репетиционен ден на този процес и знам, че много ще ми липсва. Всички актриси сме така. И знам, че много ще е важна днешната репетиция. Нямаме търпение.
Разговаря Нина Локмаджиева
Петя Ангелова – Виктория в „Поразените“, пред Наталия Господинова от Дарик Радио:
Всичко е от огромно значение – блестящият роман на Теодора Димова, изключителната драматизация на Стоян Радев, уникалното присъствие на всяка една от нас, всеки тон и звук на Калин Николов. Всичко това, събрано в едно, отключва невероятни нива на сетивата.
До такава степен между нас се затвори кръгъг, че има моменти, в които стоиш и сърцето ти спира. От първата дума на Веси до последната на Поли ние всички сме там, ние сме едно – един организъм, една психика, една личност. Събитията, случили се преди 70 години, са кодирани в съзнанието ни и на подсъзнателно ниво те излизат на повърхността и минават през нас. Театърът и изкуството имат значение – да държат будна паметта ни.
