Сурвакането е един от най-автентичните празнични обичаи в България. Обичаят се извършва на Васильовден – 1 януари. Тогава Православната църква чества паметта на свети Василий Велики и го отбелязва с празнична литургия.
Самото сурвакане представлява обиколка на даден район в селището от групи, съставени от трима до десетина сурвакари.
Известна е традиция, запазена в Североизточна България дори до началото на ХХ в., според която сурвакари са били също и женени мъже. Но според класическата традиция, която днес е повече запазена и позната, основните групи сурвакари са две – ергени и малки деца.
Сурвакарите обикалят по къщите, влизат в дома и сурвакат не само обитателите му, но често и домашните животни, добитъка, дори неодушевени предмети, свързани най-често с плодородието и берекета – хамбарите, кошарите, яслите и оборите, посочва сайтът „Актуално“.
Самото сурвакане представлява потупване по гърба със специално приготвена и съответно украсена дрянова пръчка – сурвачка (суровачка, сурвакница), като едновременно с потупването се произнасят специални формули-пожелания, обикновено за здраве, плодородие, размножаване на добитъка, богатство и заможност, сговор и щастие в семейството, нови рожби в по-младите семейства.
Домакините се отблагодаряват за сурвакането с подаръци – най-често със сухи хранителни продукти: гевреци, малки питки, сушени плодове – сливи, круши и ябълки, нанизи-гердани с пуканки, парчета сланина и суджуци, дребни пари.
Когато това сурвакане приключи, ергените се гощават с храните, които са събрали; понякога, ако успеят, ги продават и изкараните дребни суми отиват пак за гощавка и веселие.
