Тайната на най-дългата година – науката зад високосните секунди
През 1972 г. светът става свидетел на исторически моменти – скандала „Уотъргейт“, премиерата на култовия филм „Кръстникът“ и последното кацане на Луната по време на мисията „Аполо 17“. Но тази година се запомня и с нещо друго – тя официално е призната за най-дългата година в историята, пише IFLScience.
Колко дълга беше 1972 г.?
1972 г. е високосна, което автоматично я прави с 24 часа по-дълга от стандартна година. В допълнение, на 30 и 31 декември са добавени две високосни секунди – измерени с абсолютна точност от атомните часовници. Това означава, че годината е продължила 31 622 402 секунди, докато обикновена 365-дневна година трае 31 536 000 секунди.
Защо са добавени високосни секунди?
Високосните секунди се въвеждат, за да компенсират неравномерното въртене на Земята. Въпреки че използваме атомни часовници, които измерват времето чрез вибрациите на атомите (най-често цезий) и могат да постигнат точност с грешка от една секунда на милион години, въртенето на планетата ни не е абсолютно стабилно.
Разликите в позицията на Слънцето в небето, макар и милисекундни, имат значение за технологии като GPS навигация, телекомуникации, финансови системи и научни експерименти.
Първите допълнителни секунди в историята
През юни 1972 г. е добавена първата високосна секунда, съгласно международно споразумение, включващо лабораторията на Националното бюро по стандартизация на САЩ. В края на декември същата година броячът на времето получава още една секунда. От тогава насам към координираното универсално време са прибавени под 30 високосни секунди.
Най-дългите години в миналото
Юлий Цезар също е отговорен за една изключително дълга година – 46 г. пр.н.е., която е траяла цели 445 дни. По съвет на астрономите тогавашният римски календар е синхронизиран със слънчевата година.
Астрономическа перспектива
Съвременните учени напомнят, че Слънцето не е в точния център на Слънчевата система. Всички планети, включително самото Слънце, обикалят около барицентъра – общия център на масата, който се измества в зависимост от позицията и масата на планетите, особено Юпитер и Сатурн. Понякога той се намира извън Слънцето, предизвиквайки леко „клатене“ на нашата звезда.
