Чии за образователните проблеми
В последните дни преди оформянето на срочните резултати в българското училище се случват тревожни, но невидими явления. Докато родителите очакват оценки, а учениците – ваканция, в електронни системи и вътрешните отчети се появяват „данни“ за ученици с обучителни дефицити, с нужда от консултации, за допълнителна подкрепа и последващи ресурсни часове. Често това е без знанието на класните учители, без информираност до родителите и без реална педагогическа оценка. То не е изолиран случай, а симптом на системен проблем вече и у нас.
От подкрепа към инструмент
По замисъл, механизмите за подкрепа на ученици с трудности са създадени с добра цел – никое дете да не бъде изоставено. Примери от чужбина показват, че когато финансирането, щатовете и отчетите започнат да зависят от брой идентифицирани ученици със „затруднение в обучението“, тогава добрата мисия става административен инструмент за дискриминация и съответно води до стигматизация, скандали и съдебни дела.
В този момент „дефицитът“ престава да бъде педагогическо заключение и започва да функционира като число в таблица, необходимо за усвояване на средства, оправдаване на щатове или изпълнение на индикатори.
Тихото въвеждане на етикети
Най-притеснителната практика е т.нар. „тихо етикиране“. В края на срока, когато няма време за проверки и разговори, в системите се въвеждат бележки за „затруднения в обучението“ или „нужди от консултации“. Затова и все повече се наместват ресорни учители.
Въпросните практики са познати в САЩ, Великобритания, Австралия и там вече доведоха до публични скандали и законодателни промени. Общият извод от международния опит е ясен: когато ресурсът следва етикета, етикетите се множат, а вместо развитие на традиционното образование (изкуства, спорт) се набляга на спорни трендове, а проблематиката на обучителите и обученията на обучителите растат.
Последиците не са административни, а човешки
Особено уязвими са децата, които са по-тихи или по-емоционални; които работят по-бавно, или пишат с лява ръка и не се вписват в темпото или стила на конкретен учител, който ги дисквалифицира.
Резултатът е документално „проблемни“ деца, които в реалността могат да четат, смятат, запомнят и да се справят напълно адекватно за възрастта и своята социална среда.
Етикетът не само остава в документа, но променя очакванията, отношението, самооценката. Детето започва да се възприема като „с проблем“, а не като ученик с потенциал. Това е форма на образователна дискриминация, макар и прикрита зад бюрократична формалност.
