Редакция "Нова Варна"
Експедиции в дълбините на океаните разкриват странни тъмни светове, изпълнени с нови за науката видове – сега надпреварата е в откриването им.
Ако океаните на Земята бяха с размерите на остров Манхатън, тогава океанографът и изследовател на дълбоки води Едит Уидър изчислява, че сме изследвали еквивалента на може би един блок – но само на нивото на първия етаж.
Океаните съставляват приблизително 99,5% от местообитанията на планетата по обем и в тези до голяма степен неизследвани дълбини се смята, че има множество големи морски животни, неизвестни на науката. Когато вземете предвид и по-малките животни, броят на неизвестните видове нараства до милиони.
От дълги 13 метра ненаситни месоядни калмари, до раци Йети, сгушени близо до хидротермални извори, до китове с бивни, обитаващи дълбините, за да избегнат хищните косатки – значителен брой морски животни, нови за науката, все още се документират всяка година.
Надпреварата да се откриват нови видове става все по настървена. Тъй като дълбоководният добив заплашва да посегне на преди това недокоснати местообитания на морското дъно, а изменението на климата затопля и подкиселява моретата, екосистемите на океана са на ръба на дълбока промяна. Но с новите методи за изследване на океана ние се доближаваме повече от всякога до откриването на повече от океанските гиганти.
След векове изследване на океана, как да знаем, че вече не сме открили всички огромни водни животни? Всъщност има няколко начина, по които учените могат да преценят колко неизвестни видове все още предстои да бъдат открити, казва Тами Хортън, таксономист и изследовател на океанското биоразнообразие в Националния океанографски център в Саутхемптън, Обединено кралство.
Например, представете си да вземете едно малко парче вода, разположено над дъното на океана на няколко мили от брега, и да запишете колко нови видове откривате там. Може би ще видите няколко ракообразни, вкопчени в камък на морското дъно, няколко вида риби, които се стрелват наоколо, и няколко хранилки за седименти, вградени в тинестото морско дъно. След това се върнете втори път и го направете отново, като си отбележите броя на видовете, които не сте виждали там преди. Може би този път акула плува във вашата част от водата и вие забелязвате едно или две други нови същества.
Докато продължавате да повтаряте този процес, казва Хортън, ще откриете все по-малко нови видове. Ако начертаете броя на новите видове, които сте открили, на графика с течение на времето (и направите „натоварване от статистически анализ, наречен разреждане“, добавя Хортън), ще видите крива, която започва стръмно, докато откривате много нови видове , преди да се изравни към хоризонталата, когато достигне това, което се нарича асимптота – в този момент, след много гмуркания, за да инспектирате вашето парче океан, вие ефективно сте описали всичко, което живее там.
„Ако правите това с акули или с риби, или с бозайници, често стигате до асимптотата“, казва Хортън. „Те са по-големи и по-големите неща се откриват първи. Но когато погледнете проби от седименти в дълбокото море или тропически коремоноги – малки мекотели, малки неща върху кораловите рифове – никога не достига асимптотата. Кривата просто върви нагоре.“
Това, което ни казва, е, че все още има безброй малки обитатели на седименти за откриване. Но в някои части на моретата има по-голям шанс да се намерят големи животни, нови за науката.
„Има модели в откриването на видове и те са свързани с размера, околната среда, къде търсим по-често“, казва Хортън. „Дълбокото море е едно място, където откриваме много повече нови видове.“
Причината за това е просто, че не сме прекарали много време там. Когато се случват амбициозни експедиции в дълбините, те неизменно разкриват необикновени непознати светове.
В залива Суруга, недалеч от тихоокеанското крайбрежие на японския остров Хоншу, 1,4 м дълга хлъзгава риба с тегло 25 кг беше определена за нов вид през 2021 г. Повечето от най-близките й роднини достигат дължина до 40 см. Този нов вид бива кръстен „Йокодзуна“, в знак на почит към най-високия ранг в сумо борбата.
Тази впечатляваща риба е намерена да плува на дълбочина от около 2500 м , недалеч от най-големия и най-гъсто населен остров в Япония. Навлизайки в по-отдалечените участъци от океана, все по-странни животни може да се крият там. Проблемът е, че има все повече доказателства, че сме ги търсили по грешен начин.
„През цялото време твърдя, че в океана може да има много животни, за които не знаем нищо поради начина, по който изследваме“, казва Уидър. „Прекарах голяма част от кариерата си в гмуркане и в подводници, чудейки се колко животни има извън обхвата на моите светлини, които могат да ме видят, но аз тях не.“
За да се опита да види тези неуловими същества, Уидър се вдъхновява от фотокапани на сушата, които използват инфрачервена светлина, за да заснемат трудни за проследяване животни като снежните леопарди. Инфрачервените камери не пречат на леопардите, които не виждат светлината в тази част от спектъра. Но в морската вода инфрачервената светлина се абсорбира бързо – така че Уидър трябва да търси алтернатива.
Решението идва под формата на риба, която има орган, който излъчва червена светлина под окото. Затова е наречена рибата Стоп или Светофарна риба. „Повечето дълбоководни животни произвеждат само синя светлина и виждат само синя светлина“, казва Уидър. „Но рибата-стоп е различна. Тя може да вижда и произвежда синя светлина, но също и червена светлина.“
Любопитна да разбере как Светофарната риба излъчва червена светлина в свят, където синята светлина се разпространява по-добре във водата и се произвежда по-лесно, Уидър дисектира светлинния орган. Тя намира филтър, който го покрива. „Спомням си, че по това време бях поразена, че този филтър изисква огромно количество енергия“, казва Уидър. „Това трябваше да е наистина важно по някаква причина.“
Уидър рискува и решава да направи филтър, който да имитира този на Светофарната риба. Но тя искала не само да тества червената светлина във водата, но и да види дали различни модели на светлина могат да привличат хищници. „Бях особено заинтригуван от една дълбоководна медуза, Атола, която е една от най-зрелищните. Тя прави въртящо се колело от светлина. И все пак това е медуза, която няма очи, така че е насочена към някой друг. Кой, и защо?“
Уидър създава странно устройство хибрит между филтъра на Светофарната риба и въртящото се колело от светлина на медузата Атола.
Въпреки ниския бюджет се получава. „Оставих го точно до басейн със саламура, който реших, че е оазис, в който много хищници ще патрулират“, казва Уидър. Теорията беше, че светлинният дисплей на Атола действа като аларма срещу крадец – когато медузата беше нападната от хищник, тя щеше да покаже светлините си с въртящо се колело, за да се опита да привлече още по-голям хищник, който да атакува своя нападател и да даде шанс на медузата да избяга.
„През първите четири часа просто светнах червената светлина – исках да видя как животните реагират на нея и за първи път, когато светлината светна, те не изплуваха“, казва Уидър. „Бях в екстаз – имах прозорец към дълбокото море.“
Четири часа по-късно Уидър програмира импровизираната електронна медуза да се включи за първи път. „Кълна се, това е вярно, това никога не се случва в науката – но 86 секунди след като го включих за първи път, ние записахме калмар с дължина над 2 метра, напълно нов за науката, толкова нов, че дори не можеше да бъде поставен във всяко известно научно семейство.
Уидър скоро открива много по-голям калмар. „Всъщност знаехме, че в океана има милиони гигантски калмари поради броя на гигантските човки на калмари, открити в стомасите на кашалота.“ Но по времето, когато Уидър прави своите експерименти, гигантски калмар никога не е бил заснеман на филм.
Тя проектира нова версия на своето електронно „око в морето“, което нарича Медуза. Медуза ще се носи по линия с дължина 750 метра, прикрепена на повърхността към сателитен фар.
Нейният екип изхвърля Медуза там, където гигантският калмар е бил наблюдаван преди и където е известно, че кашалотите се хранят. Веднага щом електронната медуза била пусната във водата, тя заработва. „Получихме първото записано някога видео на гигантски калмари в естествената им среда“, казва Уидър. „И по време на експедицията ние всъщност заснехме гигантския калмар пет пъти.“
Гигантският калмар, отбелязва Уидър, е доста забележимо животно в океана. „Случва се да изплуват, когато умрат, защото имат амоняк в тъканите си“, казва Уидър. „Но какво да кажем за нещата, които не плават и които не се озовават с клюнове в стомасите на китовете? Как изобщо бихме могли да знаем, че са там?“
Превод и редакция: Венета Николова
